Две доста различни политически тенденции се очертаха в
края на месеца в Египет и в Сирия, които предлагат навременна
илюстрация за състоянието на управлението и политиката в две от
най-важните арабски страни.
В Египет за първото си заседание се събра новоизбраният парламент, в който ислямисти от разнообразни цветове спечелиха 73% от гласовете, а Сирия осъмна с решението на Арабската лига да поиска отстраняването от власт на президента Асад и съставянето на правителство на националното единство, което да организира нови избори за парламент и президент.
Рязко контрастиращите събития в Египет и в Сирия илюстрират
различни варианти за смяна на режима
в поредните две арабски страни, в които некомпетентният, изхабен и дискредитиран политически ред е в процес на промяна, главно под натиска на собствените им народи. Тези два случая може също така да бъдат сравнени с трети - Ирак, където също толкова неприемливо автократично управление, оглавявано от партията "Баас", беше свалено от англо-американска инвазия през 2003 г., която остави страната днес в плачевно разпокъсано състояние на напрежение и насилие.
Историците дълго ще обсъждат
четирите решаващи фактора,
които виждаме в действие в тези страни: силата и ограниченията
на вътрешното гражданско неподчинение, ролята на чуждите армии,
ефектът от действията на Арабската лига и естеството и
последиците от ислямистката политика, която изглежда неизбежно
доминира в освободените демократични арабски страни.
Според мен е справедливо е да се каже, че
два извода са ясни:
чуждестранната намеса за налагане на нов ред в арабските страни не е добра идея, защото тя създава траен хаос вместо плавна промяна (Ирак), и че вътрешното масово движение за сваляне на некомпетентния и брутален режим и заменянето му с по-легитимно, излъчено чрез избори ръководство, е предпочитаният път за смяна на режима (Тунис и Египет).
Между тези две крайности са случаите на Либия и Сирия,
където и Арабската лига, и чуждестранният натиск изиграха роля в
кампанията за отстраняване на управляващия режим. По мое мнение
по-интересна от военната интервенция на НАТО в Либия беше
ролята на Арабската лига в натиска за защитна военна акция,
която позволи на Съвета за сигурност на ООН да разреши намесата
на алианса.
Лигата сега предприема още по-решителни стъпки по
отношение на Сирия,
сред които наблюдателна мисия и призиви към президента да се оттегли и да разчисти пътя за смяна на режима чрез демократични избори.
Активността на Арабската лига в Сирия е приятно изненадваща и похвална, но също така и озадачаваща. Не съм сигурен защо повечето арабски страни гласуват за подобна твърда намеса в държава членка, когато знаят много добре, че този прецедент някой ден може да бъде използван срещу самите тях. Странно е да чуят призиви за правителства на националното единство и демократични избори от арабски страни, които до голяма степен са недемократични и нерепрезентативни за своите народи.
Въпреки всичко действията на Арабската лига са важни в
няколко посоки. Фактът, че арабски страни поемат по-голяма
отговорност за събитията в своя регион би трябвало
да намали
случаите, в които чужди армии идват да ни налагат нов ред,
както и да осигури политическа легитимност за други играчи - отделни арабски и чужди държави, опозиционни движения в Сирия, Съветът за сигурност на ООН и други международни организации, за да допринесат за прекратяване на кръвопролитието в Сирия и да помогнат на страната да намери своя път към по-хуманна и ефективна система на управление.
Практическото организиране на начина, по който арабите и международната общност могат да изиграят роля за защита на сирийските граждани, като същевременно стимулират демократичен преход, остава предмет на разгорещени дискусии, но би трябвало да се избистри през идните седмици, ако сирийски опозиционни групи поемат инициативата и поискат подобна интервенция за защита на цивилните граждани и ускоряване на прехода към демокрация.
Другата драматична тенденция, на която ставаме свидетели
тези дни -
доминирането на ислямисти в политическите системи,
постигнато по изборен път, остава чисто вътрешно явление, което
арабските страни трябва да преживеят и да оценят.
Спечелилите
властта ислямисти сега са подложени на действието на двете
велики сили, които правят демокрацията така привлекателна за
толкова много народи по света: легитимност и отговорност. Все
повече и повече арабски страни в момента имат точно това, което
винаги са искали: правото на самоуправление без външна намеса.
Струва ми се,
че основната поука, която засега можем да
извлечем е,
че самоопределението и демократичният преход чрез
легитимно народно въстание сигурно ще доведат до стабилни
системи на управление, докато хаосът и промяната, породени от
интервенцията на чужди армии или режисирани преврати, ще
породят само трайна нестабилност, защото им липсват ключовите
елементи легитимност и отговорност.
Трябва да следим за тези два фактора, докато текат дебатите за арабска и международна интервенция в Сирия, Йемен и Бахрейн, а и в други арабски страни, когато им дойде редът.
