Първата ми среща с Муамар Кадафи беше през април 1986 г. В три часа през нощта трима мъже ме взеха от хотела ми, защото "водачът" искал да ме види.
Че искаше да говори точно с мен - една млада американска журналистка, беше всъщност типично за Кадафи. Това беше поредната му прищявка, която трябваше да бъде изпълнена.
Автомобилът ме отведе до главната му квартира в Триполи. Когато портите зад мен хлопнаха, а в тъмнината успях да различа контурите на танкове, си помислих: "Ще излезеш оттук само ако той позволи".
Бях нервна. Малко преди срещата ни Кадафи беше наредил да бъде извършен атентат в берлинската дискотека "Ла Бел", която беше посещавана предимно от американски войници. Президентът Роналд Рейгън, който беше нарекъл Кадафи "бясно куче", търсеше отмъщение. Всеки момент САЩ можеха да нанесат удар срещу Либия.
Бях посрещната от млади жени в тесни камуфлажни униформи, с обувки на токчета и гримирани. Бяха въоръжени. Отведоха ме в някакъв килер, където имаше само едно бюро и един диван.
Изведнъж вратата се отвори. Влезе Кадафи
- с червена копринена риза, бял панталон, пантофи от кожа на саламандър и златист каскет. Полковникът заключи вратата, прибра ключа в джоба си и каза: "Аз съм Кадафи".
Интервюто стана доста смахнато. Той постоянно искаше да изключи диктофона, като казваше, че е уморен и че предпочита да говорим за други неща, а не за политика.
По някое време го попитах: "Как се чувства човек, когато знае, че Рейгън иска да го бомбардира?". "От кого знаете това?", попита той.
Не се възползвах от шанса да се представя като журналистка с важни вътрешни източници на информация и отговорих: "Чух го по Би Би Си". Тогава Кадафи стана и пусна радиото.
Стана ми ясно, че този човек живее като в кафез
Либия се намираше в центъра на международна криза, а той си седеше сам в неговия бункер и беше изцяло зависим от радиото, за да научи нещо ново.
По време на кризата през април 1986 г. разговарях с Кадафи няколко пъти. Освен шофьори и охрана, не видях други хора, докато бях при него, не чух нито веднъж шум от света навън.
Веднъж един бодигард беше приготвил за мен зелени обувки. Знаех, че зеленото е любимият цвят на Кадафи, но... зелени обувки за една журналистка?
На 11 април той изглеждаше по-сериозен от обикновено. Каза, че е решил да "разшири либийската ответна атака над цяла Южна Европа". Накара ме да прочетем заедно едно комюнике и искаше да знае каква, според мен, би била реакцията на Рейгън. Четири нощи по-късно бойни самолети тип F-11 кръжаха над главната квартира на Кадафи.
10 години по-късно,
когато Мадлин Олбрайт беше външен министър на Бил Клинтън, в края на едно интервю Кадафи ме помоли да й предам нещо. Журналистическият ми ум веднага роди новина: "Бясното куче моли Вашингтон за мир".
Вместо това обаче той каза, че се бил влюбил в "Мадлен". Призна, че следял всяка нейна изява по телевизията и ставал нервен, когато камерите не показвали цялото й лице. Фактът, че тя с нейните 60 години вече не беше кой знае каква красавица, изглежда не го смущаваше.
Попита ме дали не бих могла да се добера до телефонния й номер. Освен това искаше да я помоля при следващата си изява да носи нещо зелено - като знак, в случай че и тя го обича така, както той нея.
След известно време Кадафи явно изневерява на голямата си американска любов. Малко след превземането на Триполи, в подземната империя на Полковника беше открит албум със снимки на Кондолиза Райс, външен министър на САЩ по времето на Джордж Буш.
Понякога Кадафи ми приличаше на актьор
Той се представяше като бедуин, лейтенант, революционер, арабин и африканец, националист и социалист, мюсюлманин, поет... И за всяка роля имаше подходящо облекло. Най-много, обаче, харесваше ролята на крал философ, който събира идеите си в една "Зелена книга".
А те бяха баналности като тази: "Един мъж е мъжествен, а една жена е женствена." Тези "разсъждения" се основаваха на неговата т. нар. "Трета универсална теория", до която той стигна, след като прекара седмици наред в тъмно помещение. Когато Тони Блеър въведе философията на Третия път, Кадафи заплаши, че ще повдигне обвинение за плагиатство.
Кадафи жадуваше за международно признание. Великите сили обаче не смятаха Либия за достатъчно важна, за да се занимават с нея.
Ето защо диктаторът харчеше милиони,
за да подкрепя антизападно настроени терористи, с цел да привлече вниманието към себе си. Но след атентата в дискотека "Ла Бел" Вашингтон реши да покаже на Кадафи, че е прекрачил границата.
След като остана невредим при американската атака в отговор на атентата в Берлин, Кадафи организира в Триполи "Парад на победата", на който покани и западни пацифисти. Пред очите им бяха убивани и разкъсвани петли и зайци. Което накара гостите от Запада да побягнат - крещейки.
Кадафи ставаше все по-ексцентричен на нашите срещи. Веднъж, след поредното среднощно интервю, вече се бях прибрала в хотелската стая и си бях легнала, когато на вратата се похлопа доста шумно.
Навън ме очакваше едра жена, която беше медицинска сестра - ако съдя по облеклото й. До нея стоеше мъж, който й стигаше горе-долу до кръста.
Мъжът каза, че Кадафи бил останал с впечатление, че съм преуморена и затова ми бил изпратил личната си медицинска сестра. Тогава жената извади една
огромна спринцовка и каза: "Аз българка. Аз вземе кръв?"
Отговорих, че е по-добре да дойде утре, защото сега съм уморена. На следващата сутрин се качих на първия възможен самолет, който излиташе от Триполи, защото знаех колко нездравословно е да се възпротивиш на заповед на либийския лидер.
При следващата ни среща бях доста нервна, а Кадафи се забавляваше: "Спомняте ли си как исках кръвта Ви?".
Последно разговаряхме преди няколко месеца - когато либийците вече бяха решили да се отърват от него.
"Народът ми ме обича", уверяваше ме той. Дали наистина го вярваше? Вгледах се в очите му, но не видях и грам съмнение. И въпреки това си мисля, че той все пак е усещал, че неговият свят се срива.
Източник: "Дойче веле"
Последвайте ни
криза, която тихо расте" />
