С тарите майстори бакърджии казват, че в медни джезвета се прави най-хубаво кафе, а греяна ракия в меден съд е като нектар за богове.
„Медникарството беше мой избор, още от ранна детска възраст, много харесвах начина на живот на моите родители. Едва тригодишна пълзях сред инструментите им, растях със занаята и нагласата, че това ще е моето бъдеще.
Баща ми Димитър Манафски е самоук медникар, навремето научил и майка ми и двамата свързали животът си с медникарството, а после и моя. Аз съм второ поколение медникар и четвърто поколение занаятчия. Затова казвам, че ако моят дядо е прокарвал пътечка в гората, баща ми я е павирал, аз я асфалтирам, ако дъщеря ми продължи, ще направи магистрала по този път.
Много малко останахме - тези, които искат да прекарат живота си по такъв начин. Затова и умират занаятите, стават неатрактивни, излизат от бита. Ако преди 200 и повече години медникарството е било необходимост, защото занаятът се е занимавал с практична изработка на съдове, сега се е пренесъл в областта на изкуството. Аз изработвам медни чинии за сувенири, малки икони, правя и уникални картички с метални орнаменти.”
Преди повече от 200 години медникарството било в апогей, тогава имотността на едно младо семейство се измервала в медни съдове. Най-развит бил занаятът в планинските район – Смолян, Троян, Трявна, Казанлък, Търново. Приемал се за мъжка дейност, защото освен да познаваш тънкостите на метала, трябва да разбираш и от стругарство, да си ковач.
„Днес малко хора пият кафе от медно джезве, нищо че е по-хубаво“, продължава разказа си Йоланта. „Още по-малко са тези, които ползват медни съдове в домакинството. Затова в момента на пръсти се броят занаятчиите като мен, а в цяла България сме само три жени. Нищо друго в живота си не съм обичала и не съм вършила с такова желание.
Веднага след като завърших техникума започнах да го упражнявам, но не е дошъл моментът, в който да кажа, че съм спокойна, че владея занаята. Имам самочувствие, че върша нещо много рядко срещано и ценно, но не мога да кажа, че владея занаята.
Първото нещо, което изработих сама, беше спортна купа. За да вляза в предприятието на родителите си „Българско народно творчество”, трябваше да се явя на изпит и това беше задачата. След това десет години на всички ралита в България ние сме правили спортните награди.“ (Пълният текст)
