П редставете си, че сте в бар и наблюдавате как един човек на бар стол се накланя назад. Все по-назад се накланя, краката на стола се повдигат все повече от пода и накрая – без изненада за никого, освен за самия него – пада. Наранява се, столът е напълно счупен, а персоналът на бара е ядосан.
Сега си представете, че този клатещ се стол е вторият по големина океан на Земята.
Съжаляваме да ви информираме, но… може да имаме проблем, пише ILFscience.
Какво е AMOC?
AMOC означава Атлантическа меридионална циркулация и се отнася до огромната мрежа от океански течения, които преминават през Атлантическия океан. Често се сравнява с огромна транспортна лента: пренася топла, богата на хранителни вещества вода на север от екватора и студена вода на юг от полюса.
Тези течения не са като онези, които усещате на плажа. „Приливните течения се наблюдават близо до брега и са повлияни от слънцето и луната“, отбелязва Националната администрация за океани и атмосфера (NOAA), а „повърхностните течения са повлияни от вятъра“.
„Обаче други, много по-бавни течения, които се простират от повърхността до морското дъно, се движат в резултат на промени в солеността и температурата на океана – процес, наречен термохалинна циркулация.“
Тези по-бавни течения формират AMOC и са отговорни за много странности в Атлантическия океан и климата. Например защо температурите в Тромсьо, в норвежкия Арктик, могат да са средно -3°C дори през януари, докато остров Саутхамптън в Канада, на 591 км по-близо до екватора, има средни температури от -29°C. „И това е ключова причина, поради която климатът в Европа е стабилен в продължение на хиляди години“, пише Робърт Марш, професор по океанография и климат в Университета на Саутхамптън.
Парадоксално, това също обяснява защо времето в Европа е толкова нестабилно. „Времето и климатът в Европа, особено в северна Европа, варират значително от ден на ден, седмица на седмица и година на година“, отбелязва Марш, „като различни въздушни маси (топли и влажни, студени и сухи и т.н.) се конкурират за влияние, често ръководени от височинния струен поток.“
Това е изключително важно и влияе на целия климат. Затова трябва да сме загрижени от факта, че изглежда AMOC започва да се разпада.
Бавен и нестабилен процес
AMOC се движи със скорост, която спокойно може да се нарече „лежерна“ – отнема около 1 000 години на всяка вода да премине през целия кръговрат. Но има данни, че се забавя още повече: в последните години по-малко топлина достига до Европа, а потокът на AMOC е най-слаб в последното хилядолетие.
Ще спре ли напълно? Не веднага – но това не е основният проблем. Основният страх сред климатолозите е, че, както пияният на стола, AMOC се клати между стабилност и нестабилност – и ако не предприемем действия скоро, може да колабира напълно.
„Общото безпокойство за риск от колапс на AMOC датира от повече от половин век“, обяснява Стефан Рамсторф, океанограф от Института за изследване на въздействието на климата в Потсдам, Германия. „Фактът, че AMOC има критична точка, бе първо описан от американския океанограф Хенри Стомел през 1961 г.; той показа, че системата е нестабилна заради самоусилваща се обратна връзка.“
„Това е известно отдавна“, казва Рамсторф, „но до скоро се смяташе за малко вероятно, но с голямо въздействие. Все едно да кажеш на някого, че самолетът му има 5% вероятност да се разбие.“
Днес прогнозата не е така оптимистична. „С новите доказателства много мои колеги, включително и аз, вече не смятаме, че е малко вероятно“, казва Рамсторф.
Какви са доказателствата?
Температурите в Северния Атлантик от началото на 20-ти век буквално „клевят“ – от над средното за глобалното ниво, под него и обратно. Това е точно типът поведение, който предхожда пълен колапс. „Когато се приближаваш до критична точка, системата започва да се клати напред-назад, с повече естествена вариабилност, защото системата е по-малко стабилна“, обяснява Рамсторф.
Какво би се случило при колапс на AMOC?
Еквивалентът на глобален „световъртеж“ би бил катастрофален: по-екстремни температури в Европа; повече наводнения и суша; по-студен и сух климат на места като Ирландия и Скандинавия, които досега са били влажни благодарение на Атлантическия ток. По-голямата температурна разлика ще предизвика още екстремни метеорологични явления – силни бури и тропически циклонни явления на неподходящи места.
За океана последствията също ще са тежки. Морското равнище ще се повиши значително, а екосистемите ще пострадат. „AMOC пренася кислород в дълбокия океан“, подчерта Рамсторф. „Ако този процес спре, ще се наруши цялата мрежа на живота в северния Атлантик.“
Кислородът се придружава от голямо количество CO₂ – до 25% от произведения от нас, – и ако AMOC спре, този въглероден диоксид ще остане в атмосферата, ускорявайки глобалното затопляне.
В крайна сметка картината е мрачна: по-високи температури почти навсякъде; суша и наводнения по целия свят; бурни стихии, които разрушават инфраструктура и причиняват огромни загуби на човешки живот. „От данните за палеоклимата знаем колко драстични и глобални са тези промени“, предупреждава Рамсторф – „дори до Нова Зеландия, която е толкова далеч от Северния Атлантик, колкото е възможно.“
Има ли надежда?
Надежда има, но ще изисква голяма политическа воля. „Основното е да се придържаме към целите на Парижкото споразумение“, съветва Рамсторф. „А именно да ограничим глобалното затопляне до 1,5°C, ако е възможно, но определено под 2°C.“
„Това означава 1,7°C или може би 1,8°C“, добавя той. „Ако успеем да го постигнем и всички страни са се ангажирали, можем значително да намалим риска от преминаване на критичната точка.“
„Няма гаранция, но е много вероятно, че ще избегнем преминаването на тази критична точка, ако спазваме Парижкото споразумение.“
