360 снимки и разкази на повече от 90 фоторепортери от 29 страни - това включва книгата "Украйна: Военно престъпление", по която работят Светлана Бахчеванова и Дейвид Стюърт. Защото "един ден правда трябва да има". Това разказва Еми Барух за Deutsche Welle.
Съвсем скоро книгата "Украйна: Военно престъпление", издадена от международното издателство за социално ангажирана фотография ФотоЕвиденс, ще пристигне в републиканските офиси на Капитолия.
Книгата е посветена на последствията от руската инвазия в Украйна - проект, зад който стоят основателите на ФотоЕвиденс Светлана Бахчеванова и Дейвид Стюърт. Много от републиканците изглежда не разбират какво е заложено на карта, тъй като суверенна и демократична Украйна защитава своята земя, култура и свобода от насилствено нападение от страна на авторитарна Русия.
Книгата е събрала над 360 снимки и разкази на повече от 90 фоторепортери от 29 страни в света. Ето какво казват Бахчеванова и Стюърт за своята мисия:
ДВ: Когато започнахте работа по този проект, Вие, Светлана, казахте, че това е книгата на живота Ви.
Светлана Бахчеванова: Надявам се да имам и други книги, които да са толкова важни за мен. Но до този момент това наистина е книгата, която тотално ме погълна и емоционално, и интелектуално, и професионално.
ДВ: С марката на издателство ФотоЕвиденс са публикувани 38 книги, обединени от теми за човешкото страдание - социални несправедливости, нарушени човешки права, насилието над жени, дискриминацията над различни общности, робството, експлоатацията на децата и т.н. Какво превърна войната срещу Украйна в най-важния проект за Вас?
Светлана Бахчеванова: Една от причините е, че Украйна беше атакувана именно от Русия, а ние - в България, имаме дълга история и отношения с тази страна. Друга причина е моят професионален рефлекс на фоторепортер, който знае важността на фотодокумента.
Когато започнах работа във в. “Демокрация” в първите години на прехода, много хора, които са били в лагери, идваха в редакцията, за да разкажат какво са преживели. Имаше опашка от чакащи да бъдат чути. Но никой нямаше снимки, нямаше визуален материал, който да допълва разказите - разкази с подробности за престъпления, извършени от комунистическата власт по това време, с подробности за поведението на руската армия, когато е влязла в страната. Войниците са правили неща, за които само бяхме чували, но никога не ги бяхме виждали документирани. Снимки нямаше.
И си казах: нека този път да се погрижа това да не се повтаря. Аз съм издател. Познавам добре историята на нашата страна, на Русия и на страните от Източния блок. Мога да събера материали, които да разказват какво точно се случва в Украйна след руската инвазия от 2022, така че да няма съмнение. Да няма друга версия, която твърди, че това е освободителна "специална операция". Исках да събера материал, който да доказва истината, който идва от фотожурналисти, от достойни имена във фотожурналистиката.
ДВ: Как направихте селекцията на фотожурналистите, които поканихте?
Светлана Бахчеванова: Аз участвам активно в много групи в социалните медии, в които има фотографски форуми. Месеци преди да започнем работа по книгата разглеждах снимките на колеги - най-вече в Инстаграм. Свързах се с тях и ги поканих. Едно от необичайните неща, свързани с тази книга, е, че фотожурналистите никога не са били приканвани да свидетелстват и с разказ, с документално описание на ситуацията: мястото, времето, обстоятелствата, при които е направена фотографията.
ДВ: Имахте ли нужда от консултанти на място?
Светлана Бахчеванова: Асистент фоторедактор е Иринка Хромотска - фоторедактор в "Киев Индипендънт". Тя също, от своя страна, издирваше местните колеги, чиято работа ние все още не познавахме. Много украински фотографи никога не са мечтали да снимат война, но руското нашествие ги превърна във военни фоторепортери. 25 на сто от материалите в книгата са предоставени от украински колеги.
Войната в Украйна е може би най-покритата война от журналистите. Ние включихме колеги от 29 страни, които са били там, и имаха материал, който да ни изпратят. 29 е страшно много.
ДВ: Разкажете някоя от историите, включени в книгата.
Светлана Бахчеванова: Един от фотографите, с когото имахме много добра комуникация по време на работата, е американец от италиански произход, който живее в Киев. Казва се Кристофър Очиконе. Той е отишъл в Киев като млад фотограф през 2014 година, за да снима първия конфликт. И остава там. Защото така работят сериозните фотографи. Те не минават, а остават, научават езика, разбират културата. Там е жена му, най-добрият му приятел, който е на фронта в момента. Там е цялата негова среда.
Когато руснаците напускат Буча, където се извършиха невероятни престъпления, за които целият свят научи, Кристофър е един от първите, които пристигат на място. Разказва как е вървял по улицата и някакъв човек го е доближил и го е извикал в един автосервиз. А баща му е бил автомонтьор и той някак вътре се размислил за семейството си, за баща си. И там, в ъгъла, под едни стълби видял убит човек. Помислил, че това може би е монтьорът. И направил снимките. След това ги изпратил на организациите, които се занимават с идентифициране на убитите, с издирване на семействата им и т.н. Две седмици по-късно му се обадили и му казали, че един мъж търси баща си и може би човекът, когото той е снимал, е въпросният баща. Върнал се. Оказало се, че убитият не бил автомонтьор, а свещеникът на селото, който останал, защото се е грижел за възрастните хора.
ДВ: Как реагират хората, които разлистват страниците на тази книга?
Светлана Бахчеванова: Първите 25 копия от книгата бяха представени в Международния център по фотография в Ню Йорк. В момента, в който се отвори вратата за посетители, потече река от хора. И всеки искаше да я види, да я има. По едно време се доближи един човек. Разбрах, че е славянин. Той спря. Започна да гледа книгата. Лицето му почервеня. Остави я и излезе. Аз си казах: "О, този е руснак!" След малко човекът се върна. Пак отвори книгата. Гледа я по-дълго. Погледна ме и каза: "Ти ли си Светлана?" "Да", отговорих. "Благодаря ти, че пишеш историята на страната ми". Това беше първият отзив, който получих.
Книгата имаше дълъг път. Беше показана на 14 места. В Лисабон дойдоха може би около 200 човека на откриването на изложбата в галерия за документална фотография, която се казва "Наратива". Беше много интересно. Предния ден обсъждахме с директора Марио Круз колко далече можем да стигнем с това, което ще покажем. Защото имаме страшно много кадри с насилие, смърт…И Марио каза: "Докрай. Каквото е - това е." "А как стои въпросът с децата?", попитах. Той отвърна: "Няма да има проблем"
Направихме всичко така, както е. И пред кадъра на Евгений Малолетка с бременната жена, която изваждат от току-що бомбардирания от руснаците родилен дом - фотография, която спечели World Press Photo и обиколи целия свят, беше застанал баща с много малко дете, може би на 6 години. И му обясняваше нещо. Почти имах чувството, че самият той е бил там. Приближих и го попитах “Вие украинец ли сте? Били ли сте там?” “Не. Просто искам да покажа на сина ми какво е лошо да се прави”. Много простичко го каза… Това, което ме изуми, е че много хора доведоха децата си с такава идея. Имаше много деца, малки деца.
Разбира се, в Киев беше много интересно. С всички украински фотографи, които участваха в книгата, се събрахме в център "Пинчук". Модератор на нашия разговор беше Ксения Малик - украинската кураторка на изложбата с първите военни престъпления, която бе открита в Давос. Тя ми каза: "Това, че дойдохте в Киев е от голямо значение за нас. Много хора и организации ни подкрепят, но малко от тях идват тук."
Беше много емоционално. Дойдоха хора, които са част от книгата, чиито родители са снимани в книгата, дойде един от войниците, който е загубил краката си, който също е в книгата и който в момента се учи да танцува танго. Събитието беше прекъснато от сирени, но никой на мръдна. За тях това вече е ежедневие.
Когато пътувахме за Украйна, помолих Крис да ни закара до местата в Буча, които е снимал и които са част от книгата. Пристигнахме в Буча и моята огромна изненада бе, че там вече нямаше следи от трагедията. Все едно, че никога нищо не се е случвало. Всичко е реставрирано, измазано. И си казах: "Господи, добре че го имаме в книгата". Това е още едно потвърждение за ползата от подобна навременна документация…
ДВ: Колко важно е посланието на книгата в контекста на политиката на САЩ?
Дейвид Стъюрт: Много републикански политици в Съединените щати изразяват и разпространяват популистката идеология "Америка на първо място", насърчавана от бившия президент Доналд Тръмп. Когато се казва "Америка на първо място", фактически се твърди, че това, което се случва в останалия свят, не е важно за Съединените щати и че те не трябва да участват в чуждестранни конфликти, нито да отделят ресурси за подкрепа на своите чуждестранни съюзници. Това гласовито малцинство в Републиканската партия успя да блокира помощта за Украйна, като я свърза с вътрешната политика и отправи искания към имиграционната политика, за които няма шанс да бъдат приети.
Книгата "Украйна: Военно престъпление", със своите разкази от първо лице на над 90 международни фотожурналисти, свидетелстващи за широко разпространеното и безразборно насилие на непровокираното нападение на Русия срещу суверенна демокрация, трябва да напомни на републиканските законодатели какъв е залогът, ако на Русия бъде позволено да успее. САЩ ще изоставят европейските си съюзници и ще са загубили ролята си на лидер на Свободния свят.
ДВ: Как избрахте своите републикански адресати?
Светлана Бахчеванова: Избрахме шестима души, които са в Сената, и шестима в Конгреса на базата на изказвания, които са правили по този повод или са променили мнението си, след като са подкрепяли даването на помощ за Украйна, а сега са против.
Книгите отиват в техните офиси в Капитлия. Ще получат имейл с обяснение за идеята на този проект, с което ние им казваме: "Погледнете тази книга!" Показаното в нея вече не е на първите страници на вестниците, не е в централните новини. Свидетелствата може би ще ви помогнат да разберете защо тази помощ е необходима.
Тази книга е възможност разговорът да не спира. За първи път 93-ма журналисти се обединяват около една кауза. Те застават един до друг и заявяват: Това е нашето послание. Това видяхме. Това документирахме.
Не знам дали очакват правда. Но един ден правда трябва да има.
