Ч есто ни казват, че историята се пише от победителите. Когато става дума за Адолф Хитлер, обаче, това не е така. Съюзниците печелят Втората световна война, но не могат да ни кажат какъв е бил Хитлер като човек. Те не са работили рамо до рамо с него, не са споделяли трапезата му и не са прекарвали дълги вечери в неговата компания. Ако историци, журналисти и биографи са искали да разберат личността зад публичния образ, е имало само едно място, към което са могли да се обърнат: хората, които са го познавали най-добре.
След 1945 г. Хитлер и много от най-близките му хора са мъртви. Но малък брой от тях оцеляват и в продължение на десетилетия голяма част от представите на света за Хитлер се основават на свидетелствата на хората, които са работили за него, възхищавали са му се, служили са му или са помагали за поддържането на режима му. Секретарки, шофьори, военни адютанти, архитекти, лекари, служители от домакинството, политически съратници и приятели се превръщат в свидетели. Някои от тях самите са извършили ужасни престъпления. Други се опитват да възстановят живота си в победена Германия. Всички имат интерес да обяснят как са се оказали на грешната страна на историята.
В продължение на две години, докато работех по документална поредица за Хитлер, се потопих в историите на тези свидетели. Слушах не само известни телевизионни интервюта, но и стотици часове архивни записи, много от които никога не са били предназначени за излъчване.
Когато слушате един свидетел, научавате много малко. Когато слушате стотици, започват да се очертават закономерности. Някои спомени се появяваха отново и отново, разказвани независимо един от друг от хора, които са заемали напълно различни позиции в света на Хитлер. Други изглеждаха идващи само от един човек, но били повтаряни толкова често, че се превърнали в приет факт.
Никой свидетел не е оказал по-голямо влияние от Алберт Шпеер.
Шпеер оцелява във войната, избягва екзекуцията в Нюрнберг и прекарва следващите три десетилетия в обяснения пред света кой е Хитлер. Мемоарите му се превръщат в международни бестселъри, а той дава безброй телевизионни интервюта. Когато Йоахим Фест започва да пише първата голяма следвоенна биография на Хитлер, той интервюира Шпеер подробно и разчита в голяма степен на неговите спомени. Така Шпеер се превръща в един от най-влиятелните гласове при обясняването на Хитлер пред следвоенния свят.
И все пак отново и отново откривах, че неговият разказ стои неловко редом до разказите на други свидетели.
В интервю с Дейвид Фрост Шпеер е попитан какви са били добрите качества на Хитлер. Той отговаря: „Едно нещо, което е добро за всеки човек, е да има близки приятели. Той нямаше близки приятели.“
Това е забележително удобно твърдение за Шпеер. Ако Хитлер не е имал близки приятели, тогава Шпеер никога не би могъл да бъде един от тях. Това е и отговор, който помага да се оформи утвърдената представа за Хитлер: изолиран, емоционално дистанциран и неспособен на истински човешки отношения.
Отново и отново се питах дали много от историите, които продължаваме да разказваме за Хитлер, са се запазили не просто защото са верни, а защото създават дистанция.
Свидетелствата на хората около него обаче рисуват по-сложна картина.
Траудл Юнге, личната секретарка на Хитлер, си спомня Шпеер като любимия гост на Хитлер. Тя си спомня думите на Хитлер: „Духът му е същият като моя... Имам много близки отношения с Шпеер, защото той е артист като мен и ме разбира.“ Историците също описват близостта на отношенията между двамата.
Шофьорът на Хитлер Ерих Кемпка си спомня лидер, който изграждал дълбоки лични привързаности, и описва собствените си отношения с Хитлер като „като между баща и син“. Герди Троост, интериорната дизайнерка на Хитлер, си спомня вечери, изпълнени с разговори и смях – картина, която стои неловко редом до описанието на Шпеер за дълбоко изолиран човек.
Нищо от това не прави Хитлер по-симпатичен. То го прави по-разпознаваемо човешки – а това е далеч по-неприятният извод.
Същият модел се появява и на други места.
Често чуваме, че Хитлер е притежавал почти свръхестествен дар на оратор, сякаш цяла нация просто е попаднала под неговото влияние. Един от най-ранните му поддръжници, Ернст „Пуци“ Ханфщенгл, твърди: „Той смазваше всеки човек с гласа си, имаше прекрасен резонанс и това никога няма да се повтори в следващите десет хиляди години.“
Десет хиляди години. Това е поразително твърдение.
Без съмнение Хитлер е бил силен публичен оратор, но описването му в почти митични термини предлага удобно обяснение за случилото се. То превръща хората, които са го следвали, в жертви на изключителна сила, вместо в хора, които са правили избори. Това е далеч по-успокоителна история от приемането на факта, че милиони са му се възхищавали, гласували са за него и са му помагали да запази властта си.
Отново и отново се питах дали много от историите, които продължаваме да разказваме за Хитлер, са се запазили не просто защото са верни, а защото създават дистанция. Те ни насърчават да го възприемаме като фундаментално различен от останалата част от човечеството: без приятели, непознаваем и притежаващ изключителна способност да убеждава.
Това е привлекателна представа, защото ни позволява да вярваме, че бихме разпознали човек като Хитлер, ако някога се срещнем с него.
Архивите обаче подсказват нещо много по-тревожно.
Хората, които са познавали Хитлер, не са го възприемали като митична фигура. Те са го преживявали като човек, с когото са пътували, работили, шегували са се, спорили са и, в много случаи, са му се възхищавали.
Това не омаловажава престъпленията му. Ако не друго, прави ги още по-потресаващи.
То ни принуждава да се изправим пред възможността най-големите зверства в историята да не са били извършени от чудовище, стоящо извън човечеството, а от човек, когото много негови съвременници са възприемали като напълно човешки и който е изграждал връзки с хората около себе си по един от най-обикновените възможни начини: като приятел.
Работата по тази поредица ме накара да мисля по различен начин за едно от любимите клишета на историята.
Историята не винаги се пише от победителите.
Понякога тя се пише от оцелелите.
А оцелелите, особено онези, които имат най-голяма причина да се оправдават, могат да се превърнат в най-влиятелните разказвачи от всички.
