В ойната в Украйна предизвика призиви към Китай да се намеси в международната криза, като коментатори обсъждат как страната е в добра позиция да преговаря за прекратяване на сраженията. Политиците също приеха призива: украинският външен министър поиска от Китай да се намеси, докато във вторник европейските лидери проведоха видеоразговор с китайския лидер Си Дзинпин в опит да го държат в течение.
Всички тези идеи имат добър засмисъл - но вероятно ще се провалят. Това разказва Иън Джонсън пред CNN, журналист в Китай, получил награда Пулицър за репортажите си.
Според него Китай, далеч от възможността да действа решително на световната сцена, страда от хронична липса на лидерство, която го оставя в невъзможност да действа в лицето на глобалните кризи.
Когато войната започна преди близо две седмици, отговорът на Китай беше умопомрачително предсказуем: Западът е виновен, санкциите са контрапродуктивни и „всички страни“ трябва да са сдържани (като че ли това е кавга между равни и двете страни са виновни). Първоначално беше възможно да си помислим, че Китай е просто хванат в дилема – принуден да говори банални думи, защото е шокиран от поведението на Русия, но не желаеше да критикува най-близкия си приятел.
#China will not impose unilateral sanctions on #Russia, said Chinese Foreign Ministry spokesperson Hua Chunying, adding that China is always against any unlawful unilateral sanctions. pic.twitter.com/mtKQqXyjYH
— CGTN (@CGTNOfficial) February 23, 2022
Но 10 дни по-късно външният министър Уан И удвои подкрепата си за Москва, като в понеделник нарече Русия „най-важният стратегически партньор на страната си“. В отговор на нарастващите надежди, че Китай може да използва влиянието си спрямо Москва, за да посредничи, той каза, че страната може да го направи "когато му дойде времето" - с други думи, не в някакъв смислен период от време, който да спре кръвопролитието.
Сдържаността на Китай не е нова. В продължение на десетилетия западните лидери настояваха Китай да бъде стратегически партньор или заинтересована страна в глобалния международен ред. Мнозина са си представяли, че рано или късно Китай ще се заеме с това и в извънредна ситуация като сегашната неговите дипломати ще се опитат да разрешат глобалната криза.
Но реалността е, че Китай е толкова обсебен от тесен набор от въпроси, че не е в състояние да бъде нещо повече от "поддържащ актьор" на международната сцена, появявайки се в няколко конкретни роли, но иначе без да задълбочава.
Meeting with President of China Xi Jinping: trade and economic cooperation, countering COVID-19, opening of the #Beijing2022 Olympics https://t.co/DjlhUsaUOk pic.twitter.com/9yem7RmRUw
— President of Russia (@KremlinRussia_E) February 4, 2022
Китай реагира енергично главно на два вътрешни проблема: Тайван и правата на човека. Държави, които не спазват китайската линия за Тайван - че трябва да се върне в Китай, независимо какво мислят жителите му - са преследвани безмилостно. Вижте например икономическия удар на Китай над Литва, която миналата година позволи на Тайван да използва името си в представителен офис, който откри в столицата Вилнюс. Китай настоява страните да позволяват на Тайван да нарича офисите си „Тайпе“ (на името на столицата си), сякаш е просто провинция.
Относно другия главен въпрос - този за правата на човека: Според Китай всеки, който твърди, че те са универсални, се меси във вътрешните работи на държавата.
A letter signed by nearly 200 human-rights groups demands the U.N. release a long-delayed report on Xinjiang as the U.N. human-rights head plans a visit to China https://t.co/1nsPuREogn
— The Wall Street Journal (@WSJ) March 10, 2022
Китай всъщност не се интересува от повечето останали въпроси. Наркотиците, тероризмът, общественото здраве, изменението на климата - Китай има интереси по всички тези въпроси, но рядко поема водеща роля. В най-добрия случай Китай предлага няколко идеи и след това следва сделки, сключени от други страни.
Този фокус върху вътрешните проблеми е особено изразен при Си Дзинпин, най-некосмополитният лидер, управлявал Народната република от близо половин век.
Сегашната китайска система стартира в края на 70-те години на миналия век при Дън Сяопин, който искаше да облекчи контрола на комунистическата партия над обществото, за да позволи на Китай да процъфтява. Двамата ръчно подбрани наследници на Дън, Дзян Дзъмин и Ху Дзинтао, имаха своите недостатъци, но имаха относително сходни идеи за разширяване на облекчаване на контрола комунистическата партия и преследване на по-добри връзки със съседите.
Си няма нито един от тези инстинкти. Отгледан от един от бащите-основатели на страната, той е първият лидер, роден и израснал в Народната република. Той има сравнително ограничено образование – не по негова вина, защото това се дължи на политическите сътресения през годините на Мао – но все пак е показателно. След като сътресенията приключиха в края на 70-те години на миналия век, неговият баща с добри връзки му проправи път към успеха, като една кариера следваше следващата.
The U.S. should not impose sanctions on Chinese companies and individuals or harm China's legitimate rights and interests when handling its relations with Russia; otherwise, China will take a firm and forceful response, said the Chinese Foreign Ministry. pic.twitter.com/RQPDvPBj69
— CGTN (@CGTNOfficial) March 10, 2022
Визията на Си по същество е да пресъздаде китайската комунистическа партия от поколението на баща му. Скоро след като партията поема властта през 50-те години на миналия век, според митовете, тя е неподкупна, популярна и управляваща обществото решително.
За тази цел основната цел на Си е да засили партийния контрол върху икономиката, политиката, образованието и малцинствените области като Синдзян (уйгурският автономен регион) или относително автономните региони като Хонконг. По свой начин визията на Си е амбициозна в усилията му да върне часовника назад към 40-годишните реформи, но това е ограничена и насочена към вътрешността амбиция.
Ето защо е илюзорно да се мисли, че Китай може да играе конструктивна роля в Украйна. На хартия има смисъл. Китай е последният голям пазар на Русия сега, когато Западът до голяма степен прекъсна връзките си с тях. Дипломатите на Си биха могли лесно да предложат на Русия, че някакво споразумение би било от полза за всички страни.
There has been disappointment in Ukraine that years of partnership with China have not resulted in stronger support from Beijing during the invasion.
— The Washington Post (@washingtonpost) March 9, 2022
https://t.co/W1C63eDMxO
Също така би било в интерес на Китай да предприеме подобна стъпка. Китай забогатя в международния ред, който Путин се стреми да разруши. В крайна сметка Китай трябва да се конкурира с водещите страни в света и за да направи това, се нуждае от отворена световна система със свободен поток на капитали и идеи. Обединяването на Китай с дисфункционални държави като Русия само влачи страната надолу.
Това все още може да се случи и Китай може да остави настрана вътрешните си приоритети, за да помогне за прекратяване на кризата. Но това ще изисква огромна промяна. Играта на посредник би изисквала Китай да се дистанцира от Русия, след като се похвали, че тяхното приятелство „няма граници“.
Вместо това Китай вероятно ще остане неутрална, но и ще продължи да симпатизира на Русия, а не на Украйна или демокрациите, които се борят да спасят нейната независимост.
Това е така, защото всичко, което Си прави у дома, е да задуши свободната мисъл, а не да я освободи. С подобно недоверие гледа на демократичния свят. Той се надява Китай да ги измести, но с местни иновации, а не със стабилен обмен на идеи и продукти. Това е егоцентрична визия за света, при която връзките са предимно игра с нулев резултат: ти печелиш, аз губя.
В този контекст, ако Западът е въвлечен в спор с Русия за Европа, тогава Китай печели. Да се замесваш в чуждестранни спорове няма смисъл. По-добре е да останеш настрана от схватката, да видиш кой е вероятно да спечели и след това да сключиш сделки.
