Д оналд Тръмп не е първият американски президент с амбиции да превземе Куба. Още през 1848 г. САЩ са искали да купят острова - без успех. Все пак Вашингтон дълго време контролира Куба - чак до революцията от 1959 година, съобщи Deutsche Welle.
"Мисля, че мога да правя с нея каквото си искам", заяви Доналд Тръмп за Куба в средата на март. Той далеч не е първият американски президент с експанзионистични амбиции по отношение на острова – те започват още в средата на 19 век, отбелязва историкът от университета в Бон Михаел Цойске.
"Куба не се продава"
По онова време Куба все още е била испанска колония. През 1820 г. Томас Джеферсън, третият президент на САЩ, управлявал от 1801 до 1809 г., заявява, че при първа възможност САЩ трябва да анексират Куба. Три години по-късно тогавашният държавен секретар Джон Куинси Адамс отбелязва: „Има закони на политическата, както и на физическата гравитация; и ако ябълка, откъсната от родното си дърво от бурята, няма друг избор, освен да падне на земята, Куба, насилствено отделена от своята неестествена връзка с Испания и неспособна да се издържа сама, може да гравитира само към Северноамериканския съюз, който по същия закон на природата не може да я отхвърли от своето лоно“.
През 1848 г. 11-ият президент на САЩ Джеймс Полк, предлага на испанците 100 милиона долара за Куба, но европейската колониална сила отговаря, че по-скоро би потопила острова в морето. Тогава Испания отчаяно е искала да задържи колонията - една от малкото, които все още е притежавала.
Но само шест години по-късно САЩ отново се заемат с въпроса: американски дипломати изготвят таен документ, в който претендират за правото на САЩ да завземат Куба със сила, ако Испания продължи да отказва да им продаде острова. От това обаче не излиза нищо.
"Ябълката" е узряла
Всички тези планове са резултат от Доктрината на Монро – външнополитическа линия, водеща началото си от посланието на тогавашния президент Джеймс Монро от 1823 г. към европейските колониални сили, че „Америка [е] за американците“.
На пръв поглед е ставало въпрос за суверенитета на младата нация; но САЩ отдавна вече са поели по пътя на експанзията. И смятат, че е напълно логично да откъснат тази "ябълка", която се намира практически на прага им – само на 160 км от южния бряг на Флорида.
През 1898 г. САЩ намират и претекст да завземат острова: тогава кубинците се борят ожесточено, за да се освободят от испанското владичество, а Вашингтон установява силно военно присъствие на острова под претекст, че ще защитава своите граждани там. На 15 февруари 1898 г. мощна експлозия разкъсва корпуса на военния кораб „Мейн“ в пристанището на Хавана. Макар и до днес да не е категорично доказано каква е причината за потъването на „Мейн“ – испанска атака или взрив на боеприпаси, предизвикан от пожар, САЩ обявяват война на Испания.
Куба се превръща де факто в протекторат
Войната продължава четири месеца и Испания губи последните си големи колонии: Пуерто Рико, Гуам, Филипините и Куба. Съединените щати най-сетне успяват да поемат контрола над карибския остров — но той не става американски щат – основно заради съпротивата на американския сенатор Хенри М. Телър. Предполага се, че той е бил против анексирането на Куба, защото е искал да защити захарната промишленост в родния си щат Колорадо от кубинската конкуренция.
Въпреки това Куба не получава и пълна независимост: САЩ отказват да изтеглят войските си, ако новото правителство не приеме „поправката Плат“. На практика тя позволява на САЩ да имат думата по въпросите на външната и здравната политика, на държавния дълг, да интервенират военно и да строят военноморски бази. Базата в Гуантанамо съществува и до днес.
На 20 май 1902 г. приключва периода на американската военна окупация на острова и Република Куба избира своя първи президент. Но дори и тогава Куба остава един вид протекторат на своя мощен съсед. По онова време САЩ са водени от чисто икономически интереси: към 1926 г. американски компании контролират около 60% от захарната промишленост на Куба, а американски инвеститори влагат огромни суми в хотели, барове в Хавана.
Дългата ръка на мафията
През 1920 г. в САЩ е въведена забрана на алкохола, поради което туристите масово се стичат към Куба. Организираната престъпност също открива възможностите, които предлага островът: той е леснодостъпен - достатъчно близо е до САЩ, но същевременно и достатъчно далеч от американските правоохранителни органи.
Хавана се превръща в център на хазарт, трафик на наркотици и оръжие, пране на пари и проституция. Американските престъпни групи и кръгът около кубинския диктатор Батиста печелят милиони. Батиста поддържа тесни връзки с мафиотския бос Майер Лански, който се превръща в ключов бизнес партньор и става негов неофициален съветник.
Кубинската революция и последиците от нея
Докато елитите забогатяват все повече, голяма част от населението в Куба се бори с бедността. През 1953 г. Фидел Кастро повежда въстание, което първоначално е смазано от правителствените сили. Неговото „Движение 26 юли“ обаче започва партизанска война, която приключва през 1959 г. с бягството на Батиста от страната.
Първоначално Кастро иска да поддържа добри отношения със Съединените щати, но американските власти не проявяват особен интерес към преговори с един революционер-социалист. След това Кастро нарежда отчуждаването на рафинериите и захарните плантации, собственост на САЩ, и започва курс на сближаване със Съветския съюз.
През 1960 г. президентът Дуайт Д. Айзенхауер налага търговско ембарго над Куба. През 1961 г. кубински емигранти, тайно подкрепяни от ЦРУ, дебаркират в Залива на свинете, на южното крайбрежие на Куба, в опит да свалят правителството на Кастро. Операцията се проваля с гръм и трясък и се превръща в публичен срам за САЩ. Кубинците аплодират Кастро, докато той продължава засилва връзките със Съветския съюз.
През 1962 г. СССР разполага ядрени ракети в Куба, докарвайки света до ръба на ядрена война. Кризата приключва с изтеглянето на съветските ракети в замяна на обещание от САЩ да не нападат Куба. Но усилията на САЩ да елиминират Кастро продължават, включително чрез заговори за убийство. Всичко това допълнително сплотява кубинците около техния лидер.
Готова ли е сега Куба "да падне"?
През следващите десетилетия отношенията между двете страни се подобриха на два пъти – по времето на президентите Джими Картър в края на 1970-те години и на Барак Обама през 2010-те години. По-късно президентът Доналд Тръмп промени този курс. В началото на януари Тръмп заяви, че Куба е „готова да падне“ и засили натиска върху острова, като блокира доставките на петрол, например от приятелски настроената Венецуела. През март Тръмп заяви пред камерите: „Мисля, че ще имам честта да превзема Куба“.
Кубинският отговор не закъсня: заместник-министърът на външните работи Карлос Фернандес де Косио заяви пред NBC News, че страната му е суверенна и няма да приеме да бъде контролирана от друга държава. Обстановката в Куба остава напрегната: туризмът е в упадък, по улиците се трупат отпадъци, а храната се разваля заради честите прекъсвания на тока.
„Що се отнася до управлението на страната, до армията и до контрола над територията, Куба е много устойчива“, казва историкът Цойске. „От друга страна, хората са ужасно недоволни от правителството, най-вече поради постоянните прекъсвания на тока. Ситуацията става все по-безнадеждна. Много млади хора искат да напуснат страната.“
