В учебниците, които четях като дете през 1950-те и 1960-те, Европа беше розовата страна на легендите.
Докато изковаваше своята нова република от руините на Османската империя, победена и разкъсана след Първата световна война, Мустафа Кемал Ататюрк воюваше против гръцката армия, но с поддръжката на собствената си армия по-късно той въведе цял ураган от социални и културни реформи, които бяха не анти-, а прозападни.
Именно за да бъдат легализирани тези реформи, които засилиха новите турски държавни елити (и бяха обект на постоянни дебати в Турция през следващите 80 години), ние бяхме призовани да приемаме с ентусиазъм и дори да имитираме една розова - оксиденталистка - европейска мечта.
В същата степен, в която учебниците от моето детство съдържаха текстове, предназначени да ни научат защо държавата трябва да бъде разделена от религията, защо е било нужно да се закрият дервишките ложи или защо е било необходимо да заменим арабската азбука с латинската, те бяха препълнени и с въпроси, чиято цел беше да разкрият тайната на неимоверната европейска мощ и успех.
"Опишете целите и постиженията на Ренесанса", питаше ни учителят по история от средното училище.
"Ако бихме имали също толкова много петрол колкото арабите, щяхме ли тогава да бъдем толкова богати и модерни, колкото са европейците?", питаха по-наивните ми съученици от лицея. В първата година в университета, всеки път, когато колегите ми се сблъскваха с подобни въпроси, те се измъчваха от мисли като "защо ние никога не сме имали Просвещение?".
Арабският мислител от 14 век Ибн Халдун казва, че залязващите цивилизации продължават да съществуват, имитирайки победителите си.
Но понеже турците никога не са били колонизирани от някоя от световните сили, "преклонението пред Европа" или "имитирането на Запада" никога не е имало у нас онзи привкус на проклятие и усещане за унижение, каквито откриваме у Франц Фанон, В.С. Наxпол или Едуард Саид; да се гледа към Европа при нас беше един вид исторически императив или дори въпрос на адаптация.
Но тази розова мечта за Европа, някога толкова силна, че дори нашите най-анти-западни мислители и политици тайно вярваха в нея, днес започва да увяхва.
Това може да се дължи просто на факта, че Турция вече не е толкова бедна, колкото беше някога. Или може би причината е, че това вече не е просто едно селско общество, управлявано от армията си, а динамична нация със силно гражданско общество.
А през последните години, разбира се, имаше и постепенно забавяне на разговорите между Турция и Европейския съюз, без каквито и да е изгледи за някакво близко разрешение.
Нито в Европа, нито в Турция има някаква реалистична надежда, че Турция ще се присъедини към Европа в близкото бъдеще. Да се признае загубата на тази надежда би означавало да се развалят отношенията напълно, така че никой не притежава смелостта да произнесе тези думи.
Че Турция и други не-западни страни са изгубили илюзиите си по отношение на Европа е нещо, което знам от собствените си пътувания и разговори.
Една от главните причини за напрягането на отношенията между Турция и ЕС без съмнение беше съюзът между част от турската армия и някои водещи медии, от една страна - и някои националистически партии, от друга, които проведоха успешна кампания за саботиране на преговорите.
Същата инициатива доведе и до преследванията срещу мен и мнозина други писатели, убийствата на други, както и убийствата на мисионери и християнски свещеници.
Налице са и емоционалните реакции, чието по-голямо значение може да се обясни най-добре чрез обръщането на погледа към Франция: в течение на миналия век няколко поколения от турските елити с вяра са приемали Франция като модел, възприемайки нейното разбиране за секуларизма и следвайки нейния пример в образованието, литературата и изкуството...
Така че, да се наблюдава как през последните пет години Франция се превърна в страната, най-силно противопоставяща се на идеята за турското членство в ЕС, беше нещо силно нараняващо и обезкуражаващо.
И все пак, най-голямото разочарование идва от участието на Европа във войната в Ирак. В Турция то предизвиква истински гняв. Светът наблюдаваше мълчаливо как Европа се остави да бъде подмамена от Буш за участие в тази незаконна и жестока война, демонстрирайки огромна готовност да бъде подмамена.
Наблюдавайки обстановката в Европа откъм Истанбул и по-далеч, първото нещо, което човек вижда е, че Европа (както и Европейският съюз) е объркана относно вътрешните си проблеми. Ясно е, че народите от Европа имат много по-малко опит когато става дума за живот с ония, чиято религия, цвят на кожата и културна идентичност са различни от собствените им, и че те не са особено ентусиазирани от изгледите за подобен живот: съпротивата прави вътрешните проблеми на Европа още по-трудно разрешими.
Скорошната дискусия в Германия по въпросите на интеграцията и мултикултурализма е достатъчно добър пример за това.
Със задълбочаването и разпространяването на икономическата криза, Европа може, затваряйки се, да отложи борбата си за запазване на "буржоазното" в смисъла, който Флобер придава на тази дума, но това няма да реши проблема.
Когато гледам Истанбул, който става още малко по-космополитен и по-сложен с всяка изминала година, и който сега привлича имигранти от цяла Азия и Африка, аз без труд достигам до следното заключение: бедните, безработните и беззащитните от Азия и Африка, които търсят нови места за живот и работа, не могат да бъдат държани вън от Европа до безкрайност.
Още по-високи стени, по-строги визови ограничения и кораби, патрулиращи във все по-голям брой по границите, само могат да отложат деня на равносметката. И, което е най-лошо от всичко, анти-имиграционните политики и предразсъдъци вече разрушават базисните ценности, които направиха от Европа онова, което тя е.
В турските учебници от детството ми нямаше дискусии по въпросите на демокрацията или правата на жените, но върху пакетчетата "Голоаз", които пушеха френските интелектуалци и артисти (или поне така си мислехме ние), бяха напечатани думите liberté, égalité, fraternité - а тези цигари се намираха в голямо обръщение.
"Fraternité" се превърна в символ на духа на солидарност и съпротива, насърчаван от левите движения. Но да бъдеш безчувствен към страданията на имигрантите и малцинствата, да крещиш против азиатците, африканците и мюсюлманите, които днес водят труден живот по перифериите на Европа - това не е "братство".
Човек може да разбере как Европа може да изпитва страх и дори паника, опитвайки се да запази великите си културни традиции, да печели от богатствата, които жадува от не-западния свят и да запази предимствата, спечелени в толкова много столетия на класови конфликти, колониализъм и граждански войни.
Но ако иска да се защити, дали за Европа ще бъде по-добре да се обърне навътре, или, напротив: може би тя трябва да си припомни своите базисни ценности, които някога направиха от нея център на тежестта за всички световни интелектуалци?
Орхан Памук (OrhanPamuk.net), е световноизвестен турски автор, носител на Нобеловата награда за литература за 2006 г.
