Ако се безпокоите за свободата на медиите в Турция, не трябва да пропускате последното дело, което беше заведено срещу Ахмет Алтан, редактор и автор на рубрика в либералния всекидневник "Тараф".
Истанбулски прокурор наскоро обвини Алтан в "обида на Ататюрк", което е престъпление, подлежащо на наказание с до шест години затвор. (Ататюрк, за протокола, е не само "Баща на всички турци", както гласи буквално приетото от него презиме, но също и "Върховен лидер", "Вечен ръководител", "Първи учител", "Ненадминат герой" и "Безсмъртно слънце" на турската нация, както го наричат различни официални представители). Но как точно Алтан "е обидил" Ататюрк? Ами като просто е написал в един от материалите си, че "Ататюрк е бил диктатор".
В защитата си през истанбулския съд миналата седмица Алтан използва умен аргумент. Той поиска от прокурора да провери как думата "диктатор" е дефинирана в който и да е речник и тогава да обясни защо Ататюрк не може да бъде наричан така. Но вместо да чакам усилията на прокурора, аз направих собствено проучване като погледнах в Новия оксфордски американски речник. Той определя "диктатор" по следния начин: "Владетел с абсолютна власт върху една страна, който обикновено е получил властта чрез сила".
И така, честно, не е ли бил Ататюрк владетел с абсолютна власт над Турция през цялата си политическа кариера?
Разбира се, че е бил.
От 1925 до 1938 г., в златната ера на еднопартийна Турция, Ататюрк имаше абсолютна и неоспорвана политическа власт. Той не само забрани всички опозиционни партии и личности, но и закри всички институции на гражданското общество - от суфизма до феминистките клубове и масонството.
А не получи ли Ататюрк властта чрез сила? Разбира се, че да. Той никога не се е състезавал с опонентите си в свободни и честни избори. Той по-скоро разчиташе на тиранични съдилища, които екзекутираха около 5000 дисиденти. Един от известните политически съперници на Ататюрк - Али Шюкрю бей - член на парламента, беше убит не от друг, а от един от заклетите поклонници на Ататюрк. Междувременно, най-изтъкнатият политически противник на Ататюрк, героят от войната Кязъм Карабекир, прекара повече от десетилетие под домашен арест.
Всъщност човек дори няма нужда от тези исторически познания, за да реши дали да се съгласи или не с Алтан. Ако в някоя страна рискуваш да влезеш в затвора за това, че си нарекъл един владетел "диктатор", нима това не е достатъчно доказателство, че въпросният владетел всъщност е бил диктатор?
Според мен Ататюрк трябва
да бъде разглеждан в светлината на серията от авторитарни революционери,
която се появи в междувоенния период (1918-1939 г.), като Ленин в Русия, Бенито Мусолини в Италия или Йозеф Пилсудски в Полша.
Повечето от тези диктатори замениха традиционните империи с недемократични републики. Те всички твърдяха, че въплъщават волята на своите народи и наложиха радикални реформи, някои от които бяха наистина полезни (Ленин, например, издигна правата на жените в една подчертано традиционна Русия).
Ако Ататюрк беше живял по-дълго, той вероятно щеше да бъде сравняван с Франсиско Франко в Испания, който доживя до 70-те години като реликва от междувоенна Европа. (И вероятно ние, турците, тогава щяхме да решим да си върнем монархията, както испанците мъдро направиха след Франко, за да установят демокрация).
Но Ататюрк почина през 1938 г. и неговият по-малко амбициозен наследник Исмет Иньоню прие преминаването към многопартийна демокрация в края на 40-те години. Обаче този преход остана недовършен, защото
култът към Ататюрк оцеля и остана да витае в Турция
чрез няколкото военни преврата и постоянните "престъпления на мисълта", като това, което създаде проблеми на Ахмет Алтан.
Турция, разбира се, трябва да се освободи от тези останки от 30-те години и да редефинира Ататюрк като един уважаван смъртен, а не като национално божество.
Премахването на законите за богохулство срещу него би било едно добро начало.
