1968: Kогато съветските танкове влязоха в Прага

В ранните часове на един августовски ден през 1968 г. ме събудиха непрекъснатите гърмежи на тежки самолети, летящи ниско над главите си - живеехме сравнително близо до най-голямото летище в Прага, разказва Даниел Кумерман за CNN.

Беше около 3:00 часа сутринта и няколко часа по-късно дойде обяснението. По радиото, вместо обичайната сутрешна музика, се чуваше само една тема - съобщението на чешкото правителство, че сме окупирани от армиите на Варшавския договор и не трябва да се съпротивляваме по никакъв начин.

Два часа по-късно в центъра на града разбрах какво се случва: стотици танкове бяха по улиците и разрушаваха паркираните коли там, където беше твърде тясно да преминат. Танкове патрулираха по главните пътища и бяха разположени пред почти всяка институция. Не само че за първи път видях танк, но и можех да го докосна. Това беше и първият път, когато чух картечница от много близо и видях следите от куршуми точно над главата си.

Всички тези плашещи подробности - и много други - все още са здраво запечатани в съзнанието ми, 53 години по-късно. Помня града, който бръмчеше от различни малки актове на съпротива. Почти всяка стена беше измазана с някакъв антируски или антисъветски лозунг. На хората се раздаваха различни листовки и специални издания на вестници.

Въпреки огромната маса от стомана около нас, ние продължавахме да отказваме да приемем нейната реалност. Все още вярвахме, че можем по някакъв начин да защитим и запазим процеса на демократизация на страната ни, известен като Пражката пролет.

Но в крайна сметка „истината за танковете“ надделя и посланието им беше ясно: никаква либерализация и да не говорим за демокрация, в която и да е част от съветския блок, тъй като това би могло да застраши пълното подчинение на хората в останалата част от империята.

Всъщност съветското оправдание за окупацията на Чехословакия се намира в така наречената доктрина на Брежнев за „ограничен суверенитет“, която твърди, че всяка заплаха за социалистическото управление, в която и да е държава от блока е заплаха за всички тях. Независимо от факта, че предполагаемата заплаха идваше от самата чешка комунистическа партия.

Навърших 17 години няколко дни преди този съдбоносен ден - 21 август 1968 г. - самата формираща възраст, когато човек вече може да има силни възгледи и мнения, но те все още се менят. Танковете само допълнително ме убедиха, че цялата комунистическа система и нейното управление от Москва са по своята същност зли. Възгледът ми беше допълнително подсилен от последвалия материален и морален упадък на моята страна по всички възможни начини. Всичко това под постоянно бдителния поглед на Москва.

На практика режимът ми попречи да пътувам и да изучавам света в ученическите ми години и в крайна сметка ме изпрати да чистя прозорци в продължение на 13 дълги години. Все пак можех да се смятам за късметлия, защото бях само на 38, когато режимът най-накрая падна и успях да захвана две значими кариери. Казвам го, защото имаше твърде много нещастни хора, които загубиха всичките си продуктивни години заради комунистическото управление.

Описвам всичко това с толкова лични подробности, за да стане по-ясно какво чувстват мнозина от моето поколение, както и безброй други в моята страна – млади и възрастни –, когато чуем за руски танкове, които се движат из градовете и провинциите на Украйна.

Но още повече, когато чуем Путин да призовава призрака на доктрината на Брежнев, според която Москва има право да се чувства застрашена от независим съсед.

Виждаме приемствеността на присъщото имперско мислене – което в нашия случай през 1968 г. беше комунистическата идеология и обещанието за светло бъдеще. В случая с Украйна днес, той се ръководи от руски национализъм и комплекса "на спасителя" на предполагаемо великия лидер.

Това е наистина мрачното послание за нас тук в Чешката република и за съседните ни страни, които също бяха под съветска власт. Можем да сме сигурни, че ако Путин успее в сегашното си приключение, той няма да спре дотук - и погледът му ще бъде прикован към нас.

Украинците, които отвръщат на руската атака, правят това не само за собствената си свобода, но и за нашата свобода. И за това те заслужават нашата безкрайна благодарност.

Пражката пролет е период на масови протести и политическа либерализация в Чехословакия.

Започва на 5 януари 1968 и продължава до 20 август същата година, когато СССР, Народна република България, Полската народна република и Унгарската народна република окупират страната. Причина е избирането на реформиста Александър Дубчек за първи секретар на Комунистическата партия на Чехословакия, което не се харесва на съветската власт.

НРБ участва в потушаването на Пражката пролет с два мотострелкови полка и един танков батальон. България е първата страна, настояла за военна интервенция в Чехословакия, и последната, която се извинява за участието си в потушаването на Пражката пролет – с решение на парламента през 1990 г. и по-късно по време на президентската визита на президента Петър Стоянов в Прага през 1997 г.