А ктрисата Диана Любенова е родена във Видин през 1974 г.
Завършила е актьорско майсторство в НАТФИЗ "Кръстю Сарафов", а после следват редица участия в успешни продукции: "Морка сол", "Забранена любов", "Корпус за бързо реагиране" и други.
Често хората виждат в нея строгост, вероятно поради тъмните очи, остри черти и елегантна визия. В гласа си обаче Диана има толкова топлина, а историите, които разказва за семейството и работата си са пропити с любов.
Тя е обичана жена от съпруга си - продуцента Лес Уелдън и не крие, че именно той е човекът, който я зарежда с позитивната енергия, заради която сияе. Усмивката й е дар от мъничката им дъщеря - София, която според Диана не й позволява да бъде сериозна.
Последното голямо щастие, което се случи в семейството на актрисата пък е появата на дългоочакван племенник - малкият Бранимир, който се роди на Йордановден. Именно тогава, на 6 януари, трябваше да се видим с нея, за да поговорим за новия български филм, в който участва - "Корпус за бързо реагиране 2: Ядрена заплаха". Развълнувана, без дори да ме познава, тя ми каза: "Моля те, нека малко по-късничко. Сестра ми ражда!"
Открита, позитивна, ентусиазирана, направихме интервюто ден по-късно, за да бъде близо до семейството си в този важен момент, а и за да стискаме палци всичко с бебенцето да бъде наред.
И така, малко след появата на Бранимир на бял свят, Диана събра всички емоции и си поговорихме за чудото, наречено "живот", нейните чудеса в живота - дъщеря й и съпруга й, както и колко е важен смехът и как да се посмеем качествено с чисто нова българска комедия.
Какво разказа Диана за семейството, усмивките и проектите - в интервю на Наталия Такова от Vesti.bg:
Диана, имам ли повод да ти честитя племенник или пък племенничка?
Да! Момче е! Роди се на Йордановден, в 14:10 ч., а аз присъствах на раждането и беше изключително! Всичко е наред, майката и бебето са здрави. Сестра ми роди нормално, което е рядко срещано в днешни дни. Много съм щастлива! Много красиво момченце е!
Йордан ли се казва?
Не, не. Независимо, че е дошъл на Богоявление, не е дошъл с името си (Смее се). Родителите избраха друго име – Бранимир.
Отпразнувахте ли появата на новия член на семейството?
Да, поляхме го с червено вино вкъщи. Доста приятно беше. Пихме по една чаша за новия мъж в семейството. Подчертавам мъж, защото аз идвам от семейство, в което нямаме много мъжки рожби. Майка ми има сестра, която има две момичета, ние със сестра ми сме две момичета, аз имам момиче... (Смее се) Беше абсолютно похвално за сестра ми, че тя успя да се сдобие с наследник мъж, защото сме много момичета в нашата фамилия, вече има разнообразие
Ти самата си майка, няма как да не върна към раждането на твоето детенце. На 6 януари припомни ли си какво е чувството да дадеш живот?
Да, изключително беше. Всеки път, когато гледам записа от раждането на моята София, се разплаквам, защото моментът е наистина вълнуващ. На 6 януари си припомних, че няма нищо по-важно от живота и това да дадеш живот. Независимо какви грижи се полагат и колко важно е всичко да мине както трябва, колко отговорно се приема този процес... На 6 януари бях невероятно щастлива и съм благодарна на моята сестра, че ме допусна до това събитие. Трогната съм! Целият ми ден мина под този знак и трудно заспах от вълнение.
Звучиш изключително развълнувана. Дай Боже повече дечица да се раждат в българските семейства!
Дай Боже, да. Макар, че естественият прираст доста е намалял в последните години, а през 2013 г. най-малко бебета са се родили от десетилетия назад...
Сама загатна, че майчинството е един сложен и труден процес. Теб промени ли те по някакъв начин идването на София на бял свят?
Разбира се! Едва ли бих могла да направя точен анализ как съм се променила, но целият живот всъщност започва да се върти около този нов член на семейството. Това носи след себе си своите отговорности, защото не става въпрос да се грижиш за детето само физически, но и все пак да даваш колкото се може от себе си това мъничко същество да расте в най-любящата среда, да научава всеки ден повече неща, да отговаряш на изискванията и любопитството му. Трудно е. Аз станах майка на една по-зряла възраст и може би прекалената амбиция, че искам да дам всичко на София и тя да бъде най-прекрасната личност на света също оказва влияние. Наистина, възрастта, в която я родих, доста оказва влияние. Аз бях съвсем осъзната и не бях в младежката възраст, в която мога да оставя дъщеря си на някой и просто да продължа живота си със скорост от 100 км/ч. Опитвам се да балансирам между всички неща и това изисква особено големи усилия. Да не говорим, че и чисто физически се уморявам по-бързо. Абе... Най-хубавото нещо на света е да си родител. Да го осъзнаваш, да си го искал и да ти се случи, защото в случая на моята сестра е малко по-различно – цялото семейство чакахме това бебе 11 години. Дори и сега, като говоря и като се връщам дни назад към мига от раждането, се просълзявам от щастие.
Сама казваш, че е изключително важно какъв пример даваме на децата си. Ако трябва да те върна към твоето детство, можеш ли да си спомниш твоите родители как те възпитаваха – насочваха ли те чисто житейски или те оставяха сама да преоткриваш света около себе си?
Аз израснах в едно доста консервативно семейство и родителите ми всъщност са се опитвали да ми дадат абсолютно всички важни неща от това, което те са разбирали за живота. Развиха в мен ценностна система, за която съм им невероятно благодарна. После, в една по-тийнейджърска възраст, минахме и през етапа "опит - грешка", за да мога да направя своите изводи за това къде съм, какво искам и какво не искам. Моето детство беше прекрасно. Родителите ми бяха доста строги, защото държаха да наблягам на образованието. И за това съм им страхотно благодарна, особено като виждам какво се случва с образователната ни система напоследък. За мен учението е много важно, аз искам същото и за София – възможно най-доброто образование. Та така - наблягахме на ученето, имахме режим, но пък летата бяха много свободни, прекрасни, с морета. Аз съм родена във Видин, с много приятели и много деца съм израснала – с много хубави спомени се връщам назад.
Връщаш ли се често в родния град?
В последните години все по-рядко, за жалост.
А какви са мечтите ти за детенцето? Правиш ли планове за нея или по-скоро се надяваш тя да хване здраво живота си в ръце и да се бори за това, което иска?
Докато зависи от мен и от баща й, ще я насочваме в някакви неща, които нея я влекат. В момента е пленена от музика, песни, танци, рисуване. То и в тази възраст децата обикновено това правят, тя е на 2 години и половина. Много песни знае за нейната възраст – и на български, и на английски. Ако по някакъв начин нещата тръгнат натам, към изкуството в различните му проявления, аз с две ръце ще я окуражавам и подкрепям. Но сега е твърде рано да говоря за подобно нещо. С Лес ще положим много усилия да получи хубаво образование. Но сега най-важното е да е здрава и да е добър човек. Ако мога да й предам всички важни неща, които аз съм научила за живота, ще съм много щастлива. Всичко останало ще си дойде с времето.
Няма как да не те попитам покрай всички тези ангажименти – родителство, актьорска кариера, различни проекти, как намираш време за себе си? Как се поддържаш във форма, например?
Ами не знам, някак съумявам да балансирам. Опитвам се да се храня здравословно, подбирам продуктите за готвене много внимателно, спортувам три пъти в седмицата. Полагам грижи за себе си, дори и защото външният вид е част от моята професия. Това е – хубава храна и спорт. И се надявам и София един ден да се занимава с някакъв спорт, той е здраве.
А не мислиш ли, че често красотата идва и отвътре навън, чисто емоционално и духовно?
Да, съгласна съм с теб, че човек ако отвътре е щастлив и има искра, която гори, няма как да е намръщен и сърдит. Той изглежда красив по някакъв начин. Нито един грим и нито една дреха не могат да променят до такава степен, както положителното мислене.
Искра. Какво или пък кой "пали искрата" на Диана?
Мъжът до мен много ме зарежда! Лес има страхотно чувство за хумор и постоянно ме поддържа с енергийния си заряд, който носи. София също, между другото. Тъй като ние с нея вече водим някакви разговори, тя постоянно ми казва да се усмихвам. И то в моменти, в които ме вижда, че съм сериозна. Особено смешно ми е, защото няма как да не се усмихнеш, когато едно малко фъстъче те усеща, че просто си се замислил, но не ти позволява да си сериозен (Смее се). Надявам се София да е наследила хубавото чувство за хумор на баща си и тази позитивна енергия, която той носи в себе си. Това е. Това ме зарежда. И хубаво свършената работа ме зарежда, и когато съм направила някой човек щастлив - също.
Поводът за разговора ни обаче е не само страхотното семейно събитие, но и премиерата на "Корпус за бързо реагиране2: Ядрена заплаха", който стартира по кината на 17 януари. Разкажи ми какво могат да видят зрителите във втората част на култовата комедия?
Много смешен, много забавен. Хората ще видят любимите си актьори и още куп нови персонажи в самия филм. Ще има много повече екшън, зрителите ще си тръгнат от залите поне с по 2-3 нови лафа, които съм убедена, че ще станат хит. Ще видят едни прекрасни локации. Всичко, което се случва във филма, е през призмата на сатирата. Няма излишен дебелашки хумор. И тъй като животът ни напоследък е станал изключително сериозен, не може да не се отиде на такъв забавен филм. Аз лично, не защото участвам в този проект, съм убедена, че филмът наистина ще разсмее хората.
Разкажи ми за самия процес на снимане.
Първо искам да кажа, че абсолютно всичките ми колеги във филма са изключително забавни хора. А самият процес беше много смешен, защото ние през цялото време се опитвахме да пренаписваме и дописваме сцените, провокирани от страхотните идеи. Работата и положителната енергия, с която се вършеше всичко, със сигурност ще мине и през екрана, а хората ще останат доволни. Този филм не е направен с много пари, но с много емоции.
Говорим си за комедия, според теб запазили ли сме българите чувството си за хумор?
Не ми се иска да сме го загубили. Нека си намираме повече поводи да се усмихваме, нека бръчките ни са от старост, не от начумерване.
Твоята малка рецепта за щастие?
Аз се опитвам да се чувствам комфортно в кожата си, да не се надскачам и да не се взимам на сериозно. Това за мен е много важно. Тогава нещата се случват по-леко – ежедневието и животът стават по-леки. И призивът ми е: Нека обръщаме повече внимание на дребните неща. Ако видим един сърдит човек на улицата, например, нека му се усмихнем – голяма е вероятността и той да ни отвърне със същото.
