Йорданка Кузманова: Гагарин ме нарече първата космическа стюардеса

А ктьорската професия не е 100 метра бягане с препятствия, а е безкрайна Олимпиада, каза в интервю за Пенка Момчилова от БТА известната актриса Йорданка Кузманова в навечерието на своя бенефис. Тя ще празнува 55 години на сцената на 23 ноември от 19.00 ч. в Народния театър "Иван Вазов" в ролята на г-жа Хигинс в "Пигмалион" от Бърнард Шоу на режисьора Леон Даниел.

Със спектакъла са свързани най-драматичният момент в живота й - когато й съобщават, че синът й е в тежко състояние след катастрофа в Америка, и най-големият комплимент, който е получавала - Леон Даниел заявява, че без нея представлението няма да се играе.

"Съдбата е била благосклонна към мен да ми даде възможност да играя великолепни текстове от световни и български драматурзи. Може би малко актриси могат да се похвалят, че са участвали два пъти в "Чайка" на Чехов. Привличат я драматичните роли и текстове, по рождение е склонна към драматизъм, но обожава и комедията. Шегува се, че след мъж, който знае десетки вицове, е готова да тръгне веднага. "Имала съм енергия, с която мога да изстрелям космическа ракета. Неслучайно Гагарин ми даде автограф с посвещение "на първата космическа стюардеса", отбеляза с усмивка актрисата.

Следва пълният текст на интервюто:

- Г-жо Кузманова, как се чувствате в двете роли, с които сега участвате в репертоара на Народния театър - изтънчената и "недостижима" според сина й г-жа Хигинс в "Пигмалион" и мнимата по неволя тъща в "Аз плащам"? Влагате ли нещо от себе си в тях - и въобще в ролите си? Предпочитате да са близки до вашия натюрел, или да са пълна противоположност?

- Чувствам се отлично. Като майка в "Пигмалион" - това е дълга тема "майка и син". Подпитвах Леон Даниел за отношенията "родители - деца". Той беше много строг режисьор - не позволяваше разговори извън пиесата, но аз постоянно го подпитвах, защото съм майка и исках да разбера чрез житейската мъдрост на Леон как аз самата да се оправя в своето семейство. Той се опитваше да каже за опита за приятелство и най-вече - на първо място за чувството за хумор между поколенията. Много ми помогна - като човек и баща, без сам да подозира. Да не говорим за великите актьорски уроци, които получих от него - все едно, че карах втори ВИТИЗ!

Отлично се чувствам и в "Аз плащам". Привличат ме драматичните роли и текстове, по рождение съм склонна към драматизъм, но обожавам и комедията! Понякога се шегувам, че след мъж, който знае десетки вицове, съм готова да тръгна веднага.

- Сигурно има много интересни случки около "Пигмалион" - играе се вече над 15 години. Бихте ли разказали някоя случка - комична или драматична?

- Внезапно получих писмо от американска болница с молба американското посолство в София да ми даде виза за САЩ, защото състоянието на сина ми след катастрофа е неизвестно. В този месец тогава имах няколко представления. Едното беше любимият "Пигмалион". Не мога да си обясня защо се самозаключих и на никого в България не казах защо внезапно трябва да замина за Америка, с никого не споделих страданието си. Играх представленията - останалите бяха "Дон Кихот" и "Жени на ръба на нервна криза". Никой от колегите от "Пигмалион" не подозираше, че това може би е последният ни спектакъл. Престоях една година в Америка, синът ми се събуди от комата - за щастие велико! Аз също сякаш отново оживях! Когато се върнах след една година, ми се обади Стефан Данаилов и попита дали искам да възстановим това хубаво представление. Мисля, че полетях и казах: "Как да не искам!". Та до ден днешен, и винаги залата е пълна!

Най-големият комплимент в живота ми е от Леон Даниел. Като разбрал, че съм излетяла и какъв е поводът, казал :"Щом я няма Йорданка, спираме представлението!".

- Изиграли сте много големи и хубави роли. Имате ли предпочитания към някоя от тях?

- Съдбата е била благосклонна към мен да ми даде възможност да играя великолепни текстове от световни и български драматурзи. Може би и аз съм допринесла за това, защото винаги съм бягала като опарена от слаби текстове. Още във ВИТИЗ играх в "Дванайсета нощ" на Шекспир. Имам усет към словото благодарение на невероятната, гениална, макар и малка библиотека на моя вуйчо Петър, в чиито крака е избухнала мина два месеца преди края на Втората световна война. Тази библиотека е в малкото провинциално градче Харманли, в което израснах.

Може би малко актриси могат да се похвалят, че са участвали два пъти в "Чайка" на Чехов. Първият път беше дебютът ми в Народния театър като Нина Заречная с режисьор Николай Люцканов, а вторият - в Младежкия театър, играх Аркадина в постановката на Младен Киселов. Често разглеждам с изумление програмите от онези години - с какви големи имена на българския театър съм била - Ирина Тасева, Сава Хашъмов, Лео Конфорти, Таня Масалитинова, Славка Славова, Андрей Чапразов, Любомир Кабакчиев! Влизах от роля в роля - и във Варненския театър, и в Младежкия, и в Народния, но въпреки това в мен нещо напираше да говоря от свое име. Четях непрекъснато, избирах си сама текстовете, правех сама композициите и това ми отнемаше обикновено по една година.

С няколко моноспектакъла обиколих България и посетих Виена, Залцбург, Москва, САЩ. Особено ми е скъпо участието в Сан Диего, където ме покани Мариана Димитрова, светла й памет! Паралелно имах записи в радиото, пеех в "Златният кос", правех плочи със стихове - на големи наши поетеси като Багряна, Дора Габе, Станка Пенчева. Милиони пъти четох тяхната поезия. Изключително се гордеех, че тези наши велики поетеси предпочитаха моето изпълнение. Може би е естествено, че се заразих от тях и се осмелих да напиша стихосбирка.

- Какво е за вас актьорската професия?

- Актьорската професия не е 100 метра бягане с препятствия, а е безкрайна Олимпиада. През вечер си разпънат на кръст, трябва в 19.00 ч. "да хванеш здраво юздите" на автора, на режисьора и най-вече на своето собствено актьорско безпокойство. Може би надценявам актьорската професия, но за мен това е изключителна отговорност. Всяка вечер да постигаш олимпийски рекорд - това е непосилно и невъзможно! А ако си навършил 75 години? Дали е възможно 55 години всяка вечер да правиш олимпийски рекорд?! Не знам как съм оживяла - това е нечовешко усилие. Да си пред публика, е все едно да си на кладата!

А междувременно успях да се омъжа, да родя син и, разбира се, след този, как да го нарека, денонощен пожар във всекидневието ми, успях и да се разведа. Много е трудно да съчетаваш толкова много дини под една мишница. Имала съм енергия, с която мога да изстрелям космическа ракета. Неслучайно Гагарин ми даде такъв автограф! Когато за първи път излезе в чужбина и това беше в България, имаше среща с него в Евксиноград. Аз бях в поредната си роля на конферансие. Той ми даде шеговит автограф: "На Йорданка Кузманова - първата космическа стюардеса, от първия космонавт Юрий Гагарин".

Вярвам в самоусъвършенстването на артиста като творец и като човек най-вече. Много точно го е казал Михаил Чехов: "Съществува една тайна, която, уви, не всички актьори знаят. Тя се състои в това, че публиката винаги, съзнателно или несъзнателно, зад образа, показван от артиста, вижда човека, който създава образа. И възприема преди всичко човека. От това дали публиката е приела, или не е приела човека-артист, зависи контактът между зрителите и него. Като научи тази тайна, актьорът на бъдещето ще работи и ще мисли не само над получената роля, но ще развива и себе си като човек, защото неговото човешко излъчване е решаващо във всяка роля през целия му живот." Това е било мое верую!