Баща ми не спираше да ми повтаря: "Нищо ти няма!"

З дравейте, Казвам се М., на 23 години от София.

Искам да споделя моята история, за да разберат хората, че не са сами. Всеки преминава през нещо в живота си и го е страх как ще го приемат другите, но въпреки това не трябва да мълчим.

Моята история започна преди три години, когато на път за университета, докато шофирам, получих затруднено дишане и чувство, че ще припадна.

Успях да стигна до университета и в момента, в който спрях автомобила, започнах да плача, имах чувството, че умирам и няма спасение. Веднага звъннах на майка ми, обяснявайки, че ми е лошо и ще припадна. Тя тръгна от работа към мен, а през това време братовчедка ми, с която учихме заедно по това време, дойде да ме успокоява. Прибрахме се вкъщи и вече знаех, че нещо се случва с организма ми и то не физически.

Започнаха да ме водят по лекари (кардиолози, ендокринолози, изследвания и т.н.) и всички казваха, че ми няма нищо. Аз знаех, че не съм физически болна, а имам нужда от психолог/психиатър, като по това време не знаех каква е разликата.

През периода от една седмица, докато обикалях кабинетите и търсихме подходящ психиатър/психолог, спрях да ям, не можех да спя, спрях да общувам с приятели, да излизам, да се усмихвам и имах страх от абсолютно всичко (молове и големи пространства, шофиране, пътуване и т.н.).

Майка ми спеше при мен с кучето ми и стигнах до там да си чета детски книжки за успокоение. Така една седмица по-късно имах записан час при психиатър. В момента, в който влязох в кабинета знаех, че съм на правилното място и проблема ми е на психична основа.

За щастие попаднах от първия път на правилния психиатър и след като обясних всичко, ми поставиха диагноза тревожно разстройство и паник-атаки. Изписаха ми хапче, което започнах да пия веднага и знаех, че много хора са против пиенето на антидепресанти в такива ситуации, но аз знаех, че имам нужда от това. 

Колкото и да опитвах сама не можех да се преборя.

Започнах да ходя през 2-3 седмици на сеанс. През това време, изгубих всякаква връзка с външния свят. Баща ми беше твърдо против всичко това и постоянно ми повтаряше, че се филмирам и нищо ми няма, като до ден днешен е на това мнение и отказва да приеме, че това са реални проблеми.

Прекратих връзка с по-голямата част от приятелите си, тъй като спрях да излизам и те спряха да ме търсят и за повечето от тях това също бяха глупости. След няколко разговора с психиатъра разбрах и причината, за да стигна до тези състояния.

На първо място съм генетично предразположена към това като искам да вметна, че всеки човек е предразположен към отключване на психични болести, но едни са по уязвими от други. На второ място е начинът на живот, който водех.

Преди да се случи, всичко това имах "бурен начин на живот" като всичко се дължеше на тежка раздяла, която преживявах и проблеми вкъщи, които не отчитах.

Прекалявах с излизанията, опитвах наркотици и не спях по цели нощи като за мен това беше единствения начин да не мисля за проблемите си и компанията, с която излизах беше на същата вълна.

Ясно знаех, че наркотиците са допринесли за отключването на психичните ми проблеми. Отново хората около мен не вярваха на това и отричаха, че ако пушиш много трева или един-два пъти опиташ кокаин, няма как да ти повлияе. Е, повярвайте ми има и само който не го е изпитал, няма как да разбере.

През следващия месец продължавах да ходя на терапия и организмът ми да свиква с хапчето, като от него имаше доста странични ефекти (които са нормални при започване на прием на антидепресант).

Подготвях се за изпити и за заминаването ми в САЩ на бригада, като това ми беше най-големия страх дали ще успея да замина след като ми се случи всичко това.

Накрая дойде денят на заминаването ми и няма да забравя как се събудих в 3 през нощта за полета и изпитах най-големия страх в живота си. Започнах да плача и родителите ми казаха, че ако не искам и не се чувствам, по-добре да не заминавам, но знаех, че ще са много разочаровани от мен, а и аз от себе си, ако не го направя.

Някак успях да събера сили и да стигнем до летището, като за щастие пътувах с още две момичета. Никога не съм се страхувала да летя и да съм далеч от родителите си. На 16 години заминах да живея сама в Англия и им махах щастлива от ескалатора на Терминал 2, а в онзи момент пристъпвах плахо към терминала и не можех да спра да плача.

В крайна сметка успях да се кача на самолета. Психиатърката ми беше изписала едно хапче, което да взема по време на полета понеже ме беше страх от летене и стюардесите също бяха предупредени и постоянно ме наблюдаваха, както и хората, с които пътувах. След 18 часа полет, успях да кацна в САЩ и приключението започна.

През първата седмица плачех постоянно и имах чувството, че умирам. Чувах се с психиатърката ми и тя ми обясняваше, че това е нормално, защото трябва да се адаптирам и ще отнеме време. И наистина се оказа права, след около 2 седмици се успокоих и изкарах едно невероятно лято.

Разбира се продължавах да приемам антидепресант всеки ден и съм имала отново моменти на страх и отчаяние, но успях да сбъдна една от мечтите си и да посетя невероятни места, за което се гордея със себе си. В САЩ заминах 46кг. и три месеца по-късно се върнах 56кг. като майка ми не можа да ме познае на летището.

Може би тук е момента да вметна, че в миналото съм се лекувала от булимия и килограмите за мен винаги са били нещо много важно. Някои сега ще си кажат: "Тази цял живот е страдала от психични болести и е луда, но за мен всяка една от тези болести ме е научила да се боря.

Когато се прибрах в България, започнах да се боря отново с килограмите, за да вляза във форма, колкото се може по-бързо.

Продължавах да посещавам терапия като не знаех, че с прибирането ми ме чакат още повече предизвикателства. Баща ми замина да работи в Германия и започнаха финансови проблеми, за които виновник беше майка ми.

Така от семейство, което разполага с много за среден клас, се превърнахме в семейство, което трябва да жертва всичко, за да оцелее. В този момент ми се наложи да се науча да живея с по-малко и да разбера, че ще мога да разчитам само на себе си от тук нататък и нямам сигурността, която преди са ми осигурявали.

До ден днешен плащам последиците от всичко това и не говоря за финансовите, а за моралните и най-лошото е, че виновникът за това така и не го разбра. И понеже винаги сме били сплотено семейство успявах да преглътна всичко и да продължавам.

Естествено. времето си минаваше и 1 година по-късно от първия ден, в който посетих психиатър аз продължавах да съм на хапчета. Майка ми също започна да посещава терапия с мен, но прецени, че лекарката й говори глупости.

Много ясно помня как психиатърката каза на майка ми, че всичко, което е правила в живота си се отразява на мен и как е опитвала в миналото да допълва изгубеното време с мен чрез материални неща.

...

Аз започнах и психотерапия като накрая сама спрях да ходя, защото не ми помагаше и просто стоях пред един човек и си водих монолог един час като от среща нямах обратна връзка. Шест месеца по-късно на майка ми спря хапчето, а аз бях на втората година от приема на антидепресанти и продължавах. Докторът ми намали дозата и до ден днешен приемам по 1/2. Животът започна да си тече нормално, но разбрах, че съм се променила толкова много след всичките събития и още не мога да разбера дали е заради приема на хапчето или защото пораснах.

След последното ми посещение при психиатъра каза, че още не съм готова да ги спра и трябва да започна да тренирам всеки ден и да посещавам когнитивно-поведенческа терапия.

За мен тренировките не са проблем, тъй като съм бивш спортист, но в ежедневието, което живеем не си го поставям като приоритет между работа и университет и още се опитвам да променя това. Както разбрахте, баща ми така и не ме подкрепи и разбра и съответно е против "инвестирането" в подобни терапии. Майка ми просто повтаря: "Не си готова за спиране на хапчето" и един ден ме подкрепя, на следващия не.

Аз все още откривам себе си и продължавам да се боря. Чета доста по темата и разменям опит, с хора в моето или подобно състояние.

Изненадах се колко хора страдат от психични разстройства и го крият, заради близките си, заради това какво ще кажат хората и прочие, а за мен в света, в който живеем това е нормално. Не знам дали тази историята ще ви се стори интересна, но имах нужда да я споделя.

Разбира се в нея има много недоизказани неща, защото просто няма да ми стигне мястото, за да напиша всеки момент и болка, през които съм преминала, но това е в общ и линии. Надявам се да помогне на някого, защото заедно можем повече.

Благодаря! 

Разкажете ни вашата OFFLINE история, която си заслужава да споделите. Но не с опция в социалните мрежи, а с вашите собствени думи.

Анонимността на авторите ще бъде запазена.

Изпращайте историите си тук.