- Не мога повече, майко, не мога, разбери – изстена морето – всичко ме боли, пресъхвам бавно, рибите ми умряха, водораслите вече не могат да дишат на моето дъно...за нищо не ставам, остави ме да попия в земята, така ще е най-добре...
Природата се разплака. Не можеш да гледа как хората, на които толкова много помагаше, караха собствените и деца да страдат. От небето закапа едър дъжд, премина в градушка - силна и разрушителна. Хората извадиха своите чадъри, прибраха се по колите и домовете си и изкчаха сълзите на Природата да спрат. Тогава пак тръгнаха из улиците, минаха покрай морето и подминаха кораба, който остави поредното нефтено петно във водата. Природата се ядоса, не издържа на безобразието на хората, повика Слънцето и му каза :
- Няма да изгряваш известно време, остави хората на тъмно и кажи и на Луната, не искам никаква светилна, нека малко потънат в мрак и да се вразумят. Тези дни ще вали неспирен дъжд, искам да напълня морето, не мога да го оставя да загине.
Слънцето се подчини, обичаше своята Майка и я почиташе. На следващия ден не изгря, на по-следващия също.Хората изпаднаха в недоумение. Какво се случваше, защо това проклето слънце не изгрява, защо е лято, а е студено и защо тоя дъжд не спира, няма ли да ги удави. На никой не му мина и за миг мисълта, дали те самите не са виновни за случващото се,дали няма ясен знак, че хората си причиняват сами злините, че те са в основата на всичко.
През това време дъждовете, капка по капка, пълнеха отново морето, то възвръщаше своята стихийна сила. Нивото му се покачваше, животинките в него отново започваха да дишат, красотата на синевата му се възвърна, сякаш да покаже, че сърцето му отново заби в ритъм. Ритъмът на живота. Така, както трябваше да бъде. Водата в морето отново се превърна в себе си – необятна, нестихваща, незаменима.Тя бе символ и носител на живота, само да можеха хората да го проумеят...
А дните преминаваха в тъмнина. Хората продължаваха да не разбират какво се случва. Очите им привикнаха с постоянния мрак,същия като този,настанил се в душите им. Сякаш забравиха функцията на Слънцето, а Луната така и не забелязаха, че отсъства. За хората всичко в природата беше даденост, просто средство за живеене. Не им липсваше песента на чайките, а красотата на деня не им бе нужна, за да продължат да грабят от живота и да пропиляват всичко, което имат , в предмети и вещи. Трудно бе да се заслушат в рева на развихрилото се море, неговата строгост им бе непонятна, единственото което виждаха в безкрайното Синьо, бе възможността да се излегнат на плажа и да използват Слънцето за тен, без да го допуснат да огрее сърцата им…
За щастие имаше и хора, които бяха способни да виждат и да чуват не само собствените си желания и мисли, а и тези на заобикалящия ги свят. Някои от тях се заслушваха в морето, липсваше им кехлибарения оттенък на Слънцето рано сутринта, липсваха им необузданите вълни, които носеха смисъла на свободата. Да, някои от хората имаха сърца, които също страдаха заедно с Природата. Затова те започнаха да се молят, молеха са не Природата да им прости, молеха се на Бог да вразуми останалите, молеха са на Слънцето отново да огрее, а най-важното от всичко е, че вярваха, че това ще се случи. Майката Природа бе благосклонна, реши да даде поредния шанс на хората, а и тя вярваше, че те ще се осъзнаят, ще започнат да пазят, да обичат и ценят нейните съвършени деца.
На следващия ден Слънцето изгря. Морето бе кристално, спокойно и обнадеждено. Лекият бриз носеше порив за живот.А хората…Хората бяха благодарни, преминаваха покрай водата, оглеждаха се в синята прелест, а очите си държаха широко затворени,защото не само чуха зова за помощ, но и видяха смисъла на живота със сърцата си.
