Но във времето на най-новата демокрация забележителното е, че повечето правителства бяха свалени точно по този начин. Направо написахме нова история на рекордите. Това е съдба, която побратимява най-върли политически противници - репресирани и репресори, възродители и възраждани, крадци и ограбени - изобщо всички. Те стават братя по съдба, защото съдбата им ги е отвела във властта, откъдето трябва да си тръгнат в един момент. Петър Младенов беше първият, когото свалиха с помия. После сритаха Луканов. После оплюха Филип Димитров. После Жан Виденов. После Иван Костов. Сега са погнали царчето... Да видим.
Постоянно присъстващ компонент в технологията на омаскаряването е участието на медиите. Без тях нищо не става. Защото само те могат да създадат такова обществено мнение, че да накарат политиците да повръщат от отврат. Дори те да повръщат - които са майстори да ни карат да се отвращаваме от всичко. Та затова и политиците никога не са долюбвали медиите - почти всички често се карат с разни вестници или отделни журналисти, други ги обвиняват за всички свои проблеми, а някои направо и открито си воюваха с тях. Сега и жълтото време е на път да повтори практиката. И съдбата. Така в общи линии на привидно ниво изглежда - и това се ползва като аргумент от доста политици, - че наистина често медиите играят деструктивна роля в обществото и вредят на начинания, които иначе са полезни. Очевидно и днес е налице поредно доказателство - като резултат от цялата помия около "Краун ейджънтс" в крайна сметка най-много страда не законът, не някоя партия, не моралът и не нещо съвсем друго измислено. Най-много страда борбата с корупцията по митниците. И тъй като медиите са основно действащо лице, очевидно и те носят отговорност за последствията.
Подобна логика обаче е само на повърхностно ниво. Защото гледа само няколко факта, но не и закономерностите на обществото, в което живеем.
Оплакването и оправданието на политиците с медиите е признак на слаба политическа зрялост и аматьорско политическо поведение. Защото то представлява оплакване от правилата на демокрацията и е все едно бедуините да се оплакват, че Сахара е пустиня, или ескимосите, че живеят сред ледове. Да се приписва някой управленски провал на поведението на медиите е приписването му на "никой" и демонстрира държавническа слабост и неумение да ръководиш. Защото медиите вършат точно това, което им е работа, и то е залегнало като концепция при самия избор на държавно устройство. Когато е било решено, че ще бъдем демокрация, а не абсолютна монархия, религиозна държава или диктатура, ние сме приели правилата на демокрацията. Приели сме ги, защото дори да са несъвършени (както посочва и Чърчил), останалите алтернативи са по-лоши.
На медиите им е работа, задача, задължение и мисия да търсят скандалите и да ги раздухват. На тях им е професия да печелят от по-големи тиражи. На медиите не им е работа да преценяват как една информация ще се отрази на обществото, на отделен политик или на нещо друго. На тях им е работа да я извадят на показ, да я коментират, анализират, да я представят по начин, който ще привлече най-много внимание. За последствията от нея отговорност носи този, който я е създал и който е свързан с нея.
Поведението на медиите да печелят пари от скандали и компромати е съставна част от сърцевината на демокрацията. Принципно всякакви философи, учени и теоретици винаги са се чудели как да се измисли такова общество, в което да е защитен хем личният интерес (следван от всеки и проявяван основно чрез стремеж към пари), хем общественият (формално признаван от всеки и проявяван основно чрез показен морал). Решението е да се създаде такава система, при която човек да може да печели пари като прави обществено полезни дела. В съвършен вариант подобно нещо го няма никъде, но донякъде в САЩ се доближават до него. В областта на медиите обаче тези технология работи перфектно.
Защо това е така?
Свободата на словото и осъществяваният чрез общественото мнение контрол над властта са нещо, без което никоя демокрация не може да мине. Но от друга страна, словото не би било свободно - и следователно контрол не би съществувал, - ако медиите примерно конституционно се обявят за държавна институция, шефовете им се назначават чрез избори и финансово се издържат от държавата. Тогава те просто биха се превърнали в поредната власт. Следователно за обществото е важно едновременно да има медии и за тях да не плащат управляващите. Т.е. необходима е някаква технология на издръжка, която не е зависима от властта.
Единствената подобна възможност е чрез някаква форма на комерсиализация. Медиите да станат бизнес, собственикът им да печели и да печели повече и повече, колкото по-честна и справедлива е медията му.
Точно този вариант блестящо подхожда на реалността. Причина за това са характеристиките на човешкото поведение (т.е. на потребителя), което харесва истината, критиката, контрола над властта, скандалите и пр. Т.е. хората харесват точно тези неща, които са необходими, за да се осъществи контрол над управляващите. И след като ги харесват, след като има пазар - механизмът може да заработи. Ако хората харесваха само порносериали и оперно пеене (не че не ги харесват по принцип) и не се интересуваха от новини и коментари, тогава медиите нямаше да могат да контролират никого. Но това не е така и затова системата е много функционална.
Свободата на словото в комбинация с комерсиалното начало, предполагащо конкуренция, предопределя съществуването на пазар на информация, на който различните медии си съперничат кой най-добре ще си свърши работата. Така на потребителя (т.е. на избирателя) се поднасят разнообразни информации, различни източници и различни мнения и той може да си направи извода. При професионално изпълнение властта няма как да остане безконтролна. И в същото време журналистите да си получат заплатите, а собственикът - печалбата. Ето това е механизмът на функциониране на "черната кутия" - съставена само от лоши момчета (и момичета) и виновницa за всичко, - наречена "четвърта власт". И тя е единствената власт, която и по света и у нас е реален стожер срещу корупция, злоупотреби, авторитаризъм и пр. Това, точно това - свободата на словото, е единствената преграда пред срастването на личностите с постовете. Те са тези, които припомнят на личностите, че постовете им са собственост на обществото.
Оправданията с виновност на медиите са пряк удар от страна на политиците срещу самите устои на системата. Срещу системата, на която и те самите дължат властта си. Защото не е сигурно, че този щеше да стане министър, а онзи - депутат, ако я нямаше демокрацията и разни хора се озоваваха на практически пожизнени и несменяеми длъжности.
Все пак, наличието на възможност за влияние върху едни или други процеси несъмнено натоварва с отговорност медиите. Никой няма да приеме аргумент, че вестник не е виновен, ако заради него престъпник избяга от затвора или корумпиран митничар си остане на поста, защото с компромати се свали министърът, който е искал да го уволни. Подобни възможности поставят въпроса за това да не се получават злоупотреби чрез самите медии. Т.е. необходим е някакъв механизъм, който да гарантира предпазване от рецидиви като спекулации с информация, подвеждане, пропаганда и демагогия, манипулации и пр. Тъй като става дума за частни субекти, очевидно пряка държавна намеса не е възможна. Така единствен компенсиращ фактор остава конкуренцията между самите медии, които биха изгубили печалби и приходи, ако се поддадат на елементарни провокации и започнат да им служат. По принцип тази технология работи добре в развитите демокрации, където има по няколко тежки и отдавна съществуващи медийни центъра. Те не биха се включили в краткосрочни сделки и шмекерии, които ще застрашат бъдещето им. И тъй като точно това са източниците, от които се информира населението, очeвидно защитата е налице.
Проблемът възниква в по-некултурни общества, където целта на някои медии не е толкова дългосрочната печалба, колкото някой и друг "удар" и сделка с властта или с противниците й. Създават се медии, чиято единствена цел е да служат на текущи интереси, те се финансират от политици или икономически групировки и общо взето нямат за мисия да търсят истината. Тези медии имат влияние, защото обществото не е дозряло да ги игнорира и различава.
В този случай се налага прилагането на някакъв друг вид защита. Тъй като, макар и по-слабо, и на Запад се правят подобни опити, отново там са измислили една съставна част на демокрацията, която да предпазва политическата класа от нечистоплътни атаки. Разковничето тук се нарича "откритост".
По принцип благодатната почва за демагозите, лъжците и манипулаторите е там, където няма информация, а слухове и несигурни данни, въз основа на които чрез емоционални средства се извеждат определени желани заключения. Основна разлика между развитата и неразвитата демокрация е точно отношението на властимащите към откритостта. В развитите демокрации тя се приема като нещо нормално, неизбежно и необходимо. Политиците съзнават, че чрез откритост и ясни аргументи единствено могат да убедят обществото в правилността на политиката си. В неразвитите демокрации политиците се страхуват от прозрачност и публичност. Това създава условия за манипулации. Типичен пример в момента е скандалът около "Краун ейджънтс". Около тази сделка има твърде малко чисти факти и твърде много спекулации. Практически никой не гледа съдържанието, което е основното важно нещо, а гледа процедурите. Поради липсата на яснота и неразбирането от страна на голяма част от населението се позволява преувеличаване на стойността на отделните факти и създаване на изкривена картина. Така в крайна сметка обществото ще реши за договора не на базата на прагматизъм и полза, а на основание помия и компромати, за които не се знае кой е верен и кой не. Причина и виновник за случващото е не вестник "Труд", а тези, които не дадоха достатъчно прозрачност. Те са неопитни (или се правят на такива) политици, които с неумелата си медийна политика и общуване със средствата за масова информация допуснаха медиите да станат оръжие за спекулации.
Забележителното е, че това е болест на доста предишни правителства. Включително и на бившето, което сега точно от опозиционната скамейка спекулира. Привидно е учудващо как някой, когото са сритали до голяма степен със същите средства и който не е можел да спаси себе си, сега успява да се справи добре с атаката срещу другите. Но това е така, защото при всякакви пропаганди и манипулации по принцип трудната позиция винаги е на властта, защото на неин гръб се пишат всички негативи. Т.е. по-лесно е един непрофесионалист да предизвика успешна медийна атака, отколкото той самият да се предпази от нея. Специално в България подобна зависимост и "слабост" на властта е още по-значима, защото тук по принцип хората до голяма степен се прехласват пред властта, приемат я за нещо всемогъщо и освен че очакват тя да им реши всички проблеми, приписват на нея и всички гафове. А самите хора във властта много добре виждат какви са реалните й възможности и често се чудят защо обществото очаква това или онова от тях, при положение че те няма как да го изпълнят.
Използването на откритост и прозрачност като защитно средство срещу злоупотребите с медийна власт има отново дълбока психологическа обосновка - хората обичат истината и убедителните аргументи. Хората не са малоумници, които попиват всичко, което им се каже. Те мислят, разсъждават и си правят изводи. И когато има открити и ясни аргументи, никаква пропаганда не може да ги омаловажи. Тя дори изглежда смешна. Това е моделът на Запад и той работи много добре. Точно той предпазва основните медийни центрове от изкушенията да правят сделки. Просто ако го направят и след това истината излезе и хората я видят, това е краят на доверието, на пазара и на бизнеса. Никой не харчи пари, за да си купува лъжи. Той отива да си купи истината, която му предлага твоят конкурент.
През последните години доста добре се похарчиха заради липсата на откритост няколко основни спекулации, които днес ни изглеждат смешни.
Най-грамадната от тях беше тезата за борбата комунизъм-антикомунизъм. Тя реши не едни избори, от които в крайна сметка не зависеше нищо за тази борба, тъй като тя вече беше приключила, а зависеше разпределението на наследството на комунизма. Преразпределението на неговата собственост, която никак не се оказа лоша в частните джобове на присвоителите, без оглед на факта те комунисти ли бяха или антикомунисти.
Друга мега-манипулация беше тази, че Жан Виденов довел държавата до катастрофа и само той е виновен за нея. Всъщност Жан наистина беше "Капитана", както го представи тогава "Каналето", но главната причина за срива беше недалновидната финансова политика и на тези преди него плюс пладнешкият грабеж на банките. Но анатемосването само на едно правителство доведе на власт част от другите виновници. Сега това се вижда ясно - целта е била просто да се смени властта и друг да си уреди братовчедите.
Трета супер-дезинформация беше анатемосването на Иван Костов с дамгата на корупцията. Не че той не постави рекорд, но корупция имаше и преди това. Натрупаната корупция отпреди това и в момента си е сериозен дял. Той наистина не можа или не поиска да я пребори, но факт е, че не е само той виновен. И факт е, че смяната му с Н.В. ни най-малко не гарантира край на корупцията. Но жълтите до голяма степен се добраха до властта именно и с обещанието, че няма да се корумпират. За което няма никакви гаранции и това вече е ясно за всички.
Всички управляващи, атакувани по подобен начин, се издъниха тотално. Защото всички обвиниха медиите, че посочват проблема и не излязоха да посочат пречките, които на тях им пречат да го преборят. Но народът не е съставен от тъпаци, за да повярва, че вестникът е виновен за корупцията на министъра, за когото пише.
Все още някои съществуващи митове предстоят да бъдат разбулени. Това са тезите за всемогъщия и всеоправящ Европейски съюз, който ще реши всичките ни проблеми, и за обичащата силно все още блудното си дете "матушка Россия", на което - ако то поиска, - тя ще помогне веднага и с много. Има и още няколко по-дребни теории. Но те май са извън темата.
Сега актуалното е, че Новото време е изправено пред сходна атака чрез лъжи и илюзии. При това е изправено в началото на мандата си, когато е очевидно, че все още не е имало време много да се корумпира. Изправено е и във време, в което не се задават избори, ако то самичко не си ги докара. Т.е. няма рискови и дестабилизиращи фактори. Ако сегашната власт се е поучила с нещо от грешките на предшествениците си, тя ще се промени и отговори достойно на доста плоските нападки. Ако въведе публичност и откритост, това ще я спаси доста лесно и с доста малко нерви и ще демонстрира ново политическо поведение.
Ако не го направи и тръгне по модела на другите - да търси някакви виновници извън себе си, да наказва тия, що са изнесли стенограмата, и да порицава вестниците, - това си е затъване все в същото блато.
Управляващите трябва да разберат, че не могат да победят медиите. Защото медиите са сила, независима от отделните личности, която си съществува, дори и един или друг представител да се смени. И следва все същите правила. За разлика от политиците, за които е важно точно те да са на власт, а не някой друг - и те са личностно зависими. Получава се сблъсък на нещо постоянно с нещо временно. Изходът е неизбежен. Отделно и самите личности в медиите се сменят по-трудно.
Решението за управляващите (което е решение и за всяко демократично общество и не е нужно да се преоткрива за n-ти път) е, че те трябва да работят с медиите. Да ги превърнат в свой партньор, заедно с когото ще представят на обществото провежданата политика, ще го убеждават в правилността й и ще се вслушват в ответния глас. Това е моделът на оптимално функциониращата демокрация и тя наистина функционира добре там, където й позволяват да го прави. Ние тук се кълнем в демокрацията, но уважаваме само онази част от нея, която ни е изгодна и ни е качила на власт. Останалите са вредни. И затова не е ли логично, че непрекъснато воюваме едни с други, вместо да си партнираме... И не е ли логичен резултатът?
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!