Още в най-ранните ми спомени тя пристъпва към краят като малката, невидима стрелка, която ние наричаме време. Като бебе не им обръщах внимание, както и не забелязвах и не влагах мисъл в заобикалящият ме свят. Тогава времето беше безкраен океан, едновременно бурен и тих, а отделният ден беше нова, неизучена капка от него. Но времето течеше, а с всяка седмица, месец и година бе все по-трудно да създавам нов смисъл за всеки час или поне да му се наслаждавам. Бързо и неусетно настъпи момента на съкрушаване на детстки мечти и до уеднаквяване на дните ми. В един ветровит и облачен летен ден, ненадейно попаднал навън, за пръв път от години отново потекох, със завиден интерес и любопитство, отново наивен, прогледнах, за да видя отенъците на зеленото, индивидуални не само за всяко дърво, но и за всяко едно листенце, потрепващо от дъждовните капки - отначало мрачни, но ставащи все по-ярки и отчетливи с всяка една минута; усетих полъха на вятъра, навяващ чувството за свобода и едновременно с това преклонение пред природата, побутващ леко тревата и създаващ една перфектна хармония; отново чувах дъждовните капки, удрящи се във, преди идеално гладката, а сега покрита с хиляди вълнички повърхност на близката река – толкова нежна и спокойна, но в същото време криеща в себе си невъобразима сила, способна както да създава живот, така и да го унищожава. Докато се радвах на тези новопридобити усещания, мокър от дъжда, започвах да изучавам случващото се около мен и породилият се страх от загубата му. Не желаех и не можех да се завърна към предишният си праволинеен живот, защото с реката се бяхме слели и живота ми бе напоен с нейните извивки, а съдбата ми бе поела дългият и път. Бях станал първата капка на извираща река, твърде млада, за да разбере случващото се в големият свят, но не просто следваща общия път, а носочваща движението на всички останали.
Живота ми продължи, със неостаряващите и неусетно минаващи дни, но тези дни никога не загубиха смисъла си, никога не се отклониха от пътя си и нито веднъж не забравиха лятната река. Оставила отпечатъка си в живота ми, тя отдавна пресъхна, но завинаги остана в сърцето ми. Живота ми се изниза капка по капка, но нямаше дни, които да си приличат като две капки вода, защото всяка капка, дори еднаква на външен вид с другите, е еднакво ценна и важна. Както моят живот бе изпълнен със радост, всяка капка е изпълнена с нов живот, единствено чакащ онзи момент, в който да се пробуди и да поведе своя път към нови висини, преодолявайки всичко, което застава пред нея, дори и времето, очаквайки океана на безкрая.
Живота протича
като капчица радост –
капка по капка,
от мъка до сладост.
От вечният вихър
по морският бряг
оформи се облак,
замръзна и сняг.
Вечната капка,
в океански запас,
потъмнява от старост
като всеки от нас.
Едва ли по-бърза,
но никога бавна,
се стича по пътя
капка безславна.
Винаги жива,
със старата младост.
Живота е капка,
а капката радост.
