О т няколко дни приятелката ви се цупи, без да ви е ясно защо. Просто нейната интонация, реплики, поведение сякаш подсказват: "Аз съм недоволна от нещо и се чувствам зле."
"Сякаш подсказват" - тези две думи са показателни за ситуациите, в които сме поставени, когато другия/другите по някаква причина не заявяват простичко и ясно желанието си към нас. Или не споделят какво в поведението ни ги е накарало да се почувстват некомфортно.
Вместо това дават техни си знаци - сърдене, хапливи подмятания или абсолютно мълчание, с надеждата, че ще се "досетим" с какво сме ги засегнали или не/до/удовлетворили.
Обикновено очакват и да ни вменят по този начин чувство за вина, чието изкупление да се изрази с посипване на главата с пепел или поне с поднасянето на бутиков подарък.
Друга ситуация - приятелят ви от детските години, с когото често се събирате да играете футбол вече като "големи момчета", точно този уикенд е обещал на децата си да ги заведе в зоопарка (обещание, което доста дълго е отлагал).
Вашата компания е решила точно тогава да запази час в модерна спортна зала, за да поиграете мач на малки вратички (идея, вдъхновявала всички ви отдавна).
Когато съгласувате плановете си, приятелят ви убедено ви увещава в никакъв случай да не променяте намеренията си заради него - свободни часове за залата се осигуряват трудно, абсурдно би било цялата група да се съобразява с него, пък и ритането на малки вратички май не му е такава страст, предпочита си мача в двора на кварталното училище...
Вие, разбира се, приемате думите му едно към едно, поизпотявате се хубаво в другарското мачле и си продължавате с обичайния ритъм през седмицата.
Добре, но при следващата обща среща имате усещането, че нещо в поведението на приятеля ви се е променило. Държи се по-дръпнато, в погледа му се чете разочарование... Уж всичко е минало както сте се разбрали, но държанието му, тембърът, въздухът, който издишва, сякаш имат за цел да ви внушат: "Пак прецакахте сиромаха..."
Толерантността към неопределеност
Подобни поставящи ни в неведение и обърканост случки психологията нарича ситуации на неопределеност. Неопределеността е неизменна част от човешкия живот и неизбежно ни се налага да се срещаме с нея - в семейството, на работа, в любовните си взаимоотношения, в междусъседското общуване... списъкът е дълъг.
От начина, по който възприемаме подобни ситуации, зависи емоционалният ни комфорт, а в крайна сметка и изясняването на нещата. В т.нар. "психология на личността" това се нарича толерантност към неопределеност.
За хората, които възприемат неопределеността като заплаха и я отхвърлят или отричат, казваме, че са нетолерантни към ситуациите на неопределеност. Те просто се чувстват зле от обърканото стечение на обстоятелствата и се надяват час по-скоро нещата да се подредят в зоната на сигурността и познатото.
Има обаче и такива, които приемат спокойно и дори с известна доза ентусиазъм предизвикателството да общуват и да действат в условията на неопределеност. За тези хора казваме, че имат висока толерантност към неопределеност. Те възприемат неясните ситуации като своеобразна възможност за творчество.
Отчетливото и ясно заявяване на това, от което имаме нужда, без съмнение изисква и доза храброст. Защото във всекидневието ни - така или иначе изпъстрено с невротични кодове, то крие известни рискове. Рискове, за които е добре да можем да поемаме отговорност. Да ни отхвърлят. Да чуем нечие "не". Да ни бутнат, вместо да ни подадат ръка (което може и да е за наше добро). Да ни поискат висока цена. Да ни заситят в по-малка степен, отколкото сме очаквали.
Но споделянето на конкретното ни желание е и единственият здрав начин да се почувстваме приети и одобрени. Да чуем "да" там, където сме допускали, че ще ни отхвърлят.
Да ни помогнат тези, за които вече сме си създали нагласата, че са агресивни и недружелюбни. Да ни направят подарък там, където вече сме се подготвили да платим скъпо и прескъпо. Да ни дадат двойно на очакваното... Реципрочното също е валидно -
жизненоважно е умението да отказваме,
когато съзнаваме, че няма как да удовлетворим желанието на отсрещната страна, вместо да поемаме обещания, които не можем да изпълним или да правим нещо за другия с досада и отвращение само защото "не"-то ни куца. Както и да откликнем, когато можем и го желаем.
Това е единственият възможен начин да се избавим от садомазохизма на "Аз си мисля, че ти мислиш, че аз бих постъпил така, ако си мислеше, че аз мислех другояче".
криза, която тихо расте" />
