В смесителя за ДНК влизат модерните достижения от "Мурсиелаго", готината външност на "Кунташ" и военната "стелт" технология на изтребител. От другата страна излиза "Ревентон" - най-рядкото "Ламборгини" за всички времена.
Ако работите като фотограф в известна фирма за постери и не сте тук, тогава това си е ваш проблем. За доставчик на плакати за спални този ден определено не е подходящ да наваксаш със спането.
Ако бях на ваше място, наистина нямаше да искам да обяснявам на мениджъра си защо не обикалям около оградата с голям фотоапарат, когато най-рядкото, най-скъпо и най-мощно "Ламборгини" за всички времена за първи път излезе от хангара.
Работата е там, че струващият 1 млн. евро "Ревентон" никога досега не е бил виждан на каквато и да е земна повърхност, освен на пластмасовия щанд на автомобилно изложение. И никога досега не е каран от никого, на чиято визитна картичка не пише: Джорджо Сана, главен тест пилот.
Досега.
Когато бях дете, мечтаех за две неща - да бъда пилот на изтребител и да карам "Ламборгини". Днес ще сбъдна и двете. Оградата, за която говоря, крие тестовата писта на "Топ Гиър" в Италия - точно до Милано.
Тук се е разположил транспортьорът на Lambo, придружен от армия, сходна по размер на тази на Азербайджан (но с по-хубави униформи), за да изпълни обещание, дадено седмици по-рано, когато колата беше показана във Франкфурт - че "Топ Гиър" ще направи първия тест.
Нека бъда честен отначало - нервен съм и има защо. Това е колата, която в "Ламборгини" са направили за хората, които мислят, че "Мурсиелаго" LP640 е малко скромно, малко питомно може би, не му достига мощност...
Оказа се, че по света им само 20 души, достатъчно луди, за да повярват на това. И всеки един от тях вече е потрошил брутния вътрешен продукт на Сиера Леоне за колата на мечтите си, една от които стои пред мен сега.
Покривът й е на нивото на токата на колана ми. Може би ще е добра идея да не катастрофирам.
Досега не е имало модел на "Ламборгини" (изключвам тракторите), който да не е бил визуално зашеметяващ. Но дори извън оградата е ясно, че създателите на "Ревентон" са вдигнали летвата в други висини.
Сега виждам жълтозеленикаво "Мурсиелаго" до боксовете - привлича окото с екзотичния си разкош, с който фирмата от Света Агата отдавна благославя света. Но това е примамка. В гаража зад него мервам задницата на нещо, наподобяващо на част от декора на високобюджетен научнофантастичен филм.
Геометрична смесица от линии, ъгли и гънки на пръв поглед с цвят на гранит, тя абсорбира светлина, вместо да я отразява. Така създава неземно чувство за нови материали - интергалактически технологии, дошли на земната повърхност. "Предполагам, че това е "Ревентон", казвам на себе си. Предполагам.
От всички неща, които те поразяват, цветът оставя първото впечатление, защото е адски невероятен. Колите трябва да блестят, лъщят и искрят, но това тук е боен кораб, изтребител от Студената война, способен да изскочи незабелязано над Русия и от 15 км да изпрати "умна" бомба в точно определена пощенска кутия.
Все едно да излъскате метал, докато заблести и после да го покриете с матов лак. Не са го боядисвали. Иронията е, че "Ревентон" не е направен от метал. Минали са през толкова трудности, за да създадат шедьовър от карбон, а после е трябвало да измислят боя, съдържаща метални частици за наподобяване на чиста стомана.
Това не е просто от суета. Линиите на колата са толкова сложно загладени, че наподобяват нежно оригами и без матово покритие биха изглеждали като от "Лего".
Забележете арките над колелата, които не са гладки, а с множество гънки, наподобяващи формата на овал. Сякаш формата е създадена от слона в известната индийска реклама за Peugeot 206.
Но идеята за суетата започва да витае във въздуха, щом някой от "Ламборгини" започне да говори за бомбардировачи, или по-специално за бойния изтребител F-22A Raptor, от който екипът на "Ревентон" e черпил вдъхновение.
ОК, можете да приемете, че има нещо "стелт" в неговия грим, нещо, което би изглеждало не както трябва, подаващо се от осветен хангар. Но аналогията спира дотук. Изтребителите изглеждат по този начин, за да са невидими за радара, а "Ревентон" не може да постигне това.
Ако колата наистина може да мине незабелязано с 340 км/ч покрай ченге, тогава би била безценна. Но все пак няма как да не я забележите - тя е по-малко невидима за радарите само от рицар в броня на подскачащ балон.
"Ревентон" е преминал летателните си часове в аеродинамичен тунел и се е появил в свят, в който неговата сестра "Мурсиелаго" вече не е примадона. Без помощта на спойлерите, но въоръжен до зъби с масивни въздухозаборници, асиметрични странични линии и сложен заден дифузьор, "Ревентон" разрязва въздуха като скалпел с всяко едно от четирите си колела.
Колко от тази магия се дължи на повърхността на колата, е спорен въпрос. Това, което има значение, е завършеността в този проект, не просто позирането. Колата е направена не само да удивлява, но и да върши работа, да надхвърля очакванията. Да извлича есенцията на ДНК-то и да уверява тези, които се опасяват, че чистата кръв на "Ламборгини" бе завинаги омърсена след брака със семейството на "Ауди".
А какъв е смисълът на ДНК-то, ако не за високи характеристики, брутално ускорение, завои, които виждаш през страничния прозорец и невъзможно късно спиране? Какво е екстравагантният дизайн без такива характеристики? Днес ще разберем.
Въпреки че няма да е на 100 процента, защото не ни дават да караме твърде бързо. Моля?
Не искат да "натискаме" колата много, да не се приближаваме до червената линия на която и да е предавка. Какво? На алуминиевата плочка, поставена в центъра на преградата между шофьора и пасажера на нивото на раменете, пише "0/20". Което значи, че при суперлимитираната продукция от само 20 коли тази е нулева.
Просто става въпрос за екземпляра, заделен за музея на "Ламборгини".
От една страна, това е супер - страховете ми, че ще бъда пребит от луд руски олигарх, чиито боядисани в черно алуминиеви джанти (с карбонови остриета, занитени към всяка спица) току-що съм одраскал, се изпаряват като милански ситен дъжд.
От друга страна... мамка му, дошли сме да караме може би най-ексклузивната кола на света, но сме ограничени - както бихме били, ако тествахме кола от "Формула 1" до максималната скорост, разрешена в бокса.
Но почакайте, под авиационния камуфлаж това все пак е "Ламборгини". Което значи, че на трудна, тясна писта като тази никога няма да стигнем до лимита, освен на първа и втора. Колкото до 320 км/ч, това си е само фантазия. Тук има две по-дълги прави, но дори самият F-22 няма да достигне максимума си за тази дистанция, пък и какво ще ни помогне една права отсечка за крайния анализ?
Така че щом шофирането не е главният въпрос, ограниченията няма да ни развалят удоволствието твърде много.
Но съжалявам - майната му на това. Взели са "Мурсиелаго" LP640, който по всеобщо мнение е брутален, разбиващ, докарващ ви инфаркт звяр. Дали са го на побеснелите гении в дизайнерското студио на Lambo в Санта Агата и са им казали да "сгъстят ДНК-то", "да направят от екстремното по-екстремно" и "да направят най-великата кола на света". Което са и направили. А ние сега ще направим това, което никой от 20-те собственици няма да направи - ще й се насладим.
Хубаво, ама денят започва лошо, много лошо. Вали, когато пристигаме и пистата е мокра, щом колегата ми Марко (само секунда по-бавен от Прост!) прави заедно с мен опознавателна обиколка в "Нисан 350Z". Сядам да карам и три завоя по-късно съм в тревата, през канавката, заровен до оста в агрикултура.
Марко прикрива страха си със смях - и двамата мислим едно и също: Благодаря на Бога, че не беше Lambo-то.
Часове по-късно на суха писта вече е.
Марко върти обиколки - показва как се прави. Чух, когато двигателят стигна ограничителя, докато се изправя задният спойлер. Но дори при пълно натоварване, никога не стига четвърта предавка.
А двигателят, въпреки че е разположен, където обичаме - зад ушите ни, и въпреки 10-те "коня" над "Мурсиелаго" (от 640 до 650), звучи недостатъчно емоционално, липсва му драматизъм. Ако сте чували воя на 599, знаете какъв звук се надявахме да чуем. Тук такъв липсва.
Вече съм зад волана. Боря се да наместя задника си във вдлъбнатите карбонови седалки, направени за някой като тест пилота Марио Фацането, който седи до мен притеснен.
Ножичната врата се затваря и за първи път съм изправен лице в лице с таблото. Увереността, която трупах цял следобед, се изпарява. Изглежда, от мен се очаква, че без тренировка ще полетя с Airbus. Това е частта, която обяснява предишната забележка за пилотирането на изтребител - препратките към F-22A Raptor придобиват доста смисъл, когато видите приборите.
А истината е, че имат толкова покритие, все едно да мислим, че "Battlestar Galactica" или "Седморката на Блейк" са достоверни. Или пък "Нощният ездач".
Ако се сетим за 70-те и "Кунташ" като най-доброто постижение на Lambo, тогава има за какво да се хванем и тук. Задницата на "Ревентон" може да е просто преработка на тази на "Кунташ", но таблото, изработено от буца алуминий с карбонова рамка, е побрало прибори с коренно различно внушение.
Добре, "прибори" е грешна дума. Говорим за 3 течнокристални дисплея, даващи информация не за скоростта на колата, а за тази на двигателя. Екранът отляво изобразява оборотите и кога да сменяте скорост, а индикаторът за G-ускорението обяснява защо вратът ви боли.
Това е цялата информация, от която имате нужда. Ако ви идва в повече, можете да завъртите един бутон и се показват "мнимо аналогови" прибори. Колкото до мен, аз се концентрирам върху двете тънки като ножове карбонови "пера", подпъхнати под алакантарата и волана.
Стигаме до карането. Кракът, с който натискам педала на газта, е по-нервен и от полицай в засада. Така първите няколко завоя са смесица от донагласяне на ъгъла на завиване и необмислено повдигане на колата. Но щом веднъж вземам третия завой и минавам дупката от предишната ми "екскурзия в градината", "Ревентон" отваря своите двери.
Двигателят може и да звучи колебливо отвън, но тук, отвътре, меко гали ушите ви, гъделичкайки диафрагмата с всяко превключване на скоростите през e-gear.
По-малко необузданa и по-линейна от Super-box на "Ферари", тя "масажира" двигателя, вдигайки оборотите, когато се включва нагоре и понижавайки ги нежно при смъкване на предавка.
Както винаги, има няколко е-зъбци, с които да играете въпреки ограниченията. Колата все едно е залепнала за пътя, завива наперено и ускорява с бруталния драматизъм, който всеки собственик на Lambo винаги изисква.
Но това не е кола за писта. Не е "Ферари", нито "Порше". Тя е скулптура и на това прилича и отвън, и отвътре, докато се носи ниско към пистата, за да докаже какво със сигурност може. Но никога не й се е налагало.
На пътя разбираме, че не е и шосейна кола. Твърде широка и твърде ниска е, а возията е толкова твърда, че наистина боли. "Ревентон" ти се подиграва с потенциала си, докато пъплиш през някое градче, разпръсквайки опулени, зомбирани граждани и изключително любопитни блюстители на реда.
После бързо я закарвате вкъщи, полирате още веднъж и вкарвате в отопляемия си гараж или още по-добре - в арт галерията.
Връщаме се на пистата, за да открием малка тълпа пред оградата. Някой от тези хора може да е фотограф на известна фирма за постери, надяващ се, че не е закъснял да обезсмърти "Ревентон" в очите на тийнейджърите, както неговите предшественици направиха с легендите "Миура" и "Кунташ".
Успя ли "Ламборгини" отново да даде на света още една легенда? Фотографът казва "да"!
С въздишка на облекчение казвам "да" и аз.
