Стоя на брега ти, река, и слушам -- плискането на вълничките в брега, ромоленето на талазите, шумоленето на тревите, плясъка на птичи криле от колониите по бреговете. Гледам те, река, и усещам -- ти си течението, ти си път.
Откъде идеш, водице-сестрице?
Кап -- кап -- кап... звънко се процеждат капки от планинския сняг, събуден от милувките на слънцето. Кап -- кап -- кап... бълбук -- бълбук... подскачат ручеи, събират се и виж -- надолу вече извива бъбрива рекичка. Облива камъни, пени се, заобикаля. Събира се с други като нея, повтарящи звучните си имена на разни човешки езици. И тече все по-надолу, разлива се -- Голямата река, Синята.
Плавно и тържествено носиш водите си, обединила силите на безброй слаби всяка за себе си капчици. И така си проправяш път през скали и хълмове, разливаш се в равнини, устройваш дом за треви и птици, самата ти подслоняваща множество обитатели -- от невидими едноклетъчни през чудновати дребосъци до големите риби. Течеш -- покрай хълмове, градове, равнини, селца, мостове. С твоята вода се движат и делата човешки. Носиш лодки и шлепове. Пълниш язовири, от които водата ти стига до посадени от човека растения и утолява жаждата им, задвижва турбини, които произвеждат електричество за все по-искащите хора.
Течеш, река -- през земи, време и приказки. Напред - неуморна, неизменна и различна всеки миг. Към морето, с порив да се слееш с Голямата вода.
И ето те там. Безбройните капки се обединяват с още, силата им расте. Танцуват във вълните с поривите на вятъра и теченията. копаят брега, носят му пясък, разхлаждат хората, дошли за отдих и свежест на плажовете ти и предлагат храна и дом на морските птици и подводните обитатели.
И после в миниатюрни частици, по-малки от видима капка, отново устремена, издигаш се нагоре, нагоре, към другото синьо. В порив за полет, за реене. И се рееш -- милиарди твои частици, Вода, събрани в облаци -- пухкави като бели агънца, мрачни и буреносни, раждащи мълнии, ледени бичове и порои. А скове ли студът, застиваш в чудните дантели на снежинките и скрежните орнаменти по прозорци и клони. Преспи загръщат земята за почивка и животворен сън за нов растеж. Удивителната сила на обединените капки!
Вода, твоят тържествен танц движи живота!
Вода -- молекула от атом кислород и два атома водород. Вода -- прозрачна, безцветна и искряща с всички цветове. Безформена и приемаща всяка форма. Най-нежна милувка и бушуваща стихия. Всяка твоя капка е свят. И ти си във всичко -- видима вода, почва, скали, живи твари. Ти си и в нас, във всяка клетка, и в най-малката наша частица.
Вода -- най-изкусният ваятел на Земята. Към скали и пръст прибавяш и отнемаш. В таинствени пещери възникват и растат чудни фигури от донасяните от водните капки частици калциев карбонат. Капка по капка... и така -- милиметър за година. Не със сила, а с постоянството си твориш.
Водице сестрице,
ти си била тук и преди мен. И преди да има хора изобщо... Ти си тук с мен. Беше с мен преди да се родя. Когато се родих. (Човек го омиват с теб и на влизане в тоя свят, и когато го напуска.) Когато съм жадна,. Когато къпех децата си като малки. Когато приготвям храна за семейството си. Когато падам -- ще измием коляното и ще мине... Когато нямаше кой да ме прегърне и помилва, ти ме милваше -- сутрин ободряващо, за започване на деня, вечер -- отпускащо, за отдих. Когато се лутах, идваше в съня ми като безкрайни вълни, които ме обгръщаха и подкрепяха, отмиваха мътилката на умората и объркването. Когато излязох на своя път, със своите хора, ти дойде като искряща на слънцето река, спускаща се от към зелена долина.
О, Вода! В древни времена хората са те почитали и обожествявали, отреждали са ти богове и вълшебни същества да те пазят. Наказвали са или съдели чрез теб. Постепенно се научиха да използват силата ти в човешките дела. Все повече и все повече, докато сините някога води на реките се понесат червени, жълти, кални... Дали ще грейнат златни? И дали това ще е за добро -- на човека и твоето, нали сме в един свят!
Сега говорим за воден отпечатък на хора и страни. Смятаме колко от теб, Водице, използваме за една или друга необходимост или, да си признаем, глезотия. Учим се да те уважаваме. Трудни са уроците, но си заслужава. За да те има, за света и за нас, о, Вода!
Онзи ден беше Еньовден. Тогава по изгрев слънцето играе и се къпе във водите. Дори могъщото Слънце има нужда от твоята сила, Вода! И ти дава светлината си -- да искриш, да пееш.
Приказката за реката с преобразяващата вода е предавана от баба на внучки, които на свой ред са ставали баби и са я предавали на своите внучки. Аз получих приказката за многоцветната река, от моята баба. И сега е мой ред да предам приказката за реката на поне едно, още неродено, момиченце. Което, като му дойде времето, ще стане баба и ще реди думите и, капките и, за друго момиченце.
Кап -- кап -- кап...
Имало едно време...
Да бъде!
