Водата и кучето

Откъде беше дошъл, никой не знаеше. Живееше в сграда на съседната улица. Всяка вечер, когато се прибирах в къщи от работа, го виждах да разхожда кучето си- голяма немска овчарка. Четириногото винаги старателно проучваше обстановката с носа си като че ли за пръв път се разхождаше на това място. Стопанинът му вървеше след него с найлонова торбичка и внимателно почистваше, ако се наложеше.   После сядаше на отсрещната пейка в парка. Изваждаше пластмасово шише с вода и отпиваше няколко големи глътки.  След това казваше на кучето си:

-Е, Мери, сега е твой ред.

После човекът вадеше остро ножче. Изрязваше празната част на бутилката и я прибираше, а другата и част поставяше пред нозете си. Кучето търпеливо изчакваше цялата процедура и на свой ред навираше муцуната си в живителната течност. То пиеше докато свърши водата. После се отдръпваше и сядаше на задните си крака. Мъжът прибираше непотребната част от бутилката. И така всяка вечер. Гледах мъжа и се чудех защо прави всичко това. Накрая не издържах и отидох при него. Тъкмо човекът пиеше своята част от водата.

-Извинете, господине. Мога ли да попитам нещо?

-Разбира се, но аз мисля, че знам въпроса ви. За водата и кучето, нали?

По бузите ми пропълзяха закачливи пламъчета.

-Ще ви кажа, но няма да ме разберете.

Аз не отговорих. Мъжът разряза бутилката и я постави пред животното. То започна да пие, но преди да свърши водата, спря. Отдалечи се на метър и седна на задните си крака. На дъното остана около половината вода. Човекът се наведе, взе недоизпитата течност и ми я подаде.

-Вземете! Мери я остави за вас!

-Но, как..?

-Не сте ли жаден? Не? Така и предполагах.

Човекът надигна орязаната бутилка и доизпи водата. Аз почти се възмутих.

-Как можахте да направите това?

-Кое не ви хареса?

-Вие изпихте водата на кучето?!

-Тази вода беше предназначена за вас, господине. Вие даже и не благодарихте на Мери!

-Не става въпрос за това, вие пихте след вашата Мери!

-Не е толкова страшно, приятелю, все едно съм я целунал. Но вие не забелязахте най-главното.

-Имаше ли по-важно от това?

-Да, това, че Мери предостави половината от водата си на вас.

-Тогава вие защо я изпихте? Трябваше да я върнете!

-Защото тя вече я подари на някого и нямаше да я приеме втори път.

-Циркаджийски номера!

Започнах да съжалявам, че съм излязъл от дома си. И вече въобще не чувствах угризения, че съм го шпионирал. Прибрах се. От този ден нататък, аз не поглеждах към парка.

След известно време отидох на профилактичен медицински преглед. От уморителната си работа бях получил “подарък” – болест, която се лекуваше, но медикаментът, който лекарят ми изписа,  трябваше да се взема в продължение на шест месеца. В процеса на лечението можех да получа усложнения, но за това лекарят ми изписа едно голямо бяло хапче, което трябваше светкавично да взема, ако получа сърцебиене. Ако не успеех, рискувах много. Можеше да се стигне до фатален край. Разбира се аз изпълнявах стриктно всички предписания.

Дойде лятото. Децата, заедно със съпругата ми отидоха за една седмица у майка и, която живееше в съседния град. Аз не си взех отпуск, защото по-късно планирахме семейна почивка.

Веднъж, когато се прибирах от работа, забелязах на улицата работници, които нещо правеха. Заобиколих ги и се прибрах у дома. Поръчах си по телефона пица за в къщи. След като вечерях, усетих леко замайване. Сърцето ми започна да бие лудо. Трябваше да взема бялата таблетка. Станах, взех една чаша и отидох в кухнята. Хапчето трябваше да се разтвори във вода, защото иначе нямаше да ми подейства. Отворих крана на чешмата. Малкия отвор сърдито пропусна няколко капки и това беше всичко. Изпотих се! Отидох в банята. Там също нямаше вода. Сетих се за работниците на улицата. Явно са поправяли водопроводната мрежа. Но “откритието” ми нямаше вече никакво значение. Сърцето ми се “качи” почти до гърлото. Бързо тръгнах към хладилника и го отворих. Той беше идеално чист, но .. празен. Преди да замине, жена ми беше изхвърлила всичко от него за да го почисти. И понеже тя се занимаваше със зареждането му, аз не бях купил досега нищо, дори минерална вода. Може би ако веднага си бях сложил чашата под крана, капка по капка щях да събера достатъчно за да спася живота си! Нямаше време за съжаления от пропуснати шансове. Трябваше да намеря вода. Може би съседите имаха? Опитах се да изляза от къщата, но започнах да се задушавам. Силите ме напускаха. Почти започнах да пълзя по пода. С последни усилия докопах телефона си и набрах 112. Преди за изгубя съзнание, в главата ми изплува човекът с немската овчарка. И ръката му, която ми подаваше  подаръка от Мери - срязаното пластмасово шише с безценната вода….

Разбира се, ако бях си отишъл от този свят, нямаше сега да четете тези редове. Имал съм късмет, защото медицински служители от 112 са били наблизо. Дойдох в съзнание в болнична стая. Жена ми седеше със сънена физиономия на някакъв стол. В ръцете си държеше пълна бутилка с минерална вода. Като ме видя, че отворих очи, тя ме прегърна. От очите и потекоха сълзи. Аз протегнах ръка към бутилката. Тя ми я подаде. Взех я внимателно като скъп кристал и я доближих до лицето си.

-Колко ли капки има вътре?

Жена ми се усмихна. Тя знаеше, че аз обичам да се шегувам. Но лицето ми беше съвсем сериозно.

-Не знам. Защо питаш?

-Няма да ме разбереш.

Моята половинка ме погледна изненадано.

-Болестта май не ти влияе добре!

-Скъпа, едва ли има  болест, която да влияе положително.

След няколко дена ме изписаха от болницата. Оставиха ме в къщи за две седмици. Всеки късен следобед излизах в парка, но от човека и кучето нямаше и следа. Накрая тъкмо, когато изгубих надежда, че ще ги видя, те се появиха. Мъжът седна на пейката и както винаги, извади шишето с вода. Като ме видя, той се усмихна.  

-Е, приятелю, разбра ли нещо за водата?

-Откъде знаеш, че идвам за това?

-Няма за какво друго, миналия път не беше очарован.

-Прав си!

Аз преглътнах мъчително и после продължих.

-Досега не знаех, че от водата зависи животът ми. В буквалния смисъл. И навярно не само моя.

-Не знаеше? Та всички машинки и хартийки, бълващи информация, го казват почти всеки ден!

-Така е, но досега наистина не знаех!

Усмивката слезе от лицето на мъжа. Погледът му се заби някъде в далечината.

-Изглежда хората така са устроени. Преди време аз също не знаех.

Той направи кратка пауза и продължи.

-Двамата с Мери сме ветерани от армията. Тя се пенсионира, а  аз напуснах. С нея се срещнахме  преди време на една международна мисия в Азия. Трябваше да проверим едно село за терористи. Мери и нейния водач, излязоха извън селото, към близката пустинна местност. Явно са вървели по някакви следи. Повече не се върнаха. Тръгнахме да ги търсим и след  няколко дни ги намерихме. Водачът и кучето бяха в  безсъзнание. Той беше ранен доста тежко.До тях имаше разрязана празна пластмасова бутилка.

-Като тази тук?

-Да. Доста бяха вървели през пустинята. Водачът разделил водата от последната бутилка по равно. С големи усилия той изпил половината, разрязал шишето, а другата част с останалата вода дал на Мери. И изгубил съзнание. След като се свестил, първото нещо, което усетил е било страшната жажда. Трябвало да пие вода поне няколко глътки, иначе щял да умре. Мери била на метър до него и внимателно го наблюдавала. Водачът погледнал към разрязаната бутилка. Водата в нея не била докосната! Напуканите му устни едва прошепнали:”Мери! Благодаря ти!”  Изпил водата и това му дало нови сили, с които дочакал спасителната мисия.

Човекът се усмихна отново.

-Е, май се разбъбрих много.

-Интересно беше.

-Да. Водата е като приятелството - и двете са безценни! И ако изчезне водата, ще изчезне и приятелствто. За това трябва да се пазят. Особено водата. Но ти вече го разбираш, нали?

-Несъмнено.

-Е, до виждане, приятелю. Радвам се, че пак се срещнахме.

Човекът поведе кучето си към дома си. Нещо ми просветна в главата.

-Един момент! Може ли да попитам нещо?

Мъжът се обърна.

-Слушам!

-Този водач, на Мери, си бил ти, нали?

Мъжът се усмихна, но нищо не каза. После тръгна отново към дома си. Гледах след тях, докато се изгубят.. Аз също тръгнах към къщи дълбоко замислен. Всичко за водата ми звучеше като в приказка, в която и аз бях неволен участник. Всички знаем за нея много неща, но изглежда Мери ни изпрати най-доброто послание за животворната течност.. Какво ли ще стане след 30 години? Дали хората ще чакат като мен да научат истината за водата и тя ще се превърне в приказен герой от миналото? Но ако този герой се появи, за живота няма бъдеще! Някой иска ли това?