Неделната публикация е продължение на обширен репортаж от петък под заглавие "България: Преход... с марш на скок", разказващ за историческото минало на страната ни, нейните специфични черти и ценности.
Българският лев е вързан за еврото и няма никакъв смисъл да се носят долари, а банкоматите работят отлично, пише френското издание, но отбелязва по-скоро неизгодните хотелски цени у нас и препоръчва туристите да избягват пътническите чекове.
Авторът на репортажа за региона Доминик Жунг разсъждава и върху миналото, настоящето и перспективите на село Долен в Родопите, най-малко познатия район на България.
Без особени трудности там съжителстват две религии, а в повечето села от крайграничния район има и джамия, и православна църква, изтъква журналистът и описва Долен като прекрасно, но западнало село, за което няма нито дума в туристическите справочници.
Ето и пълният текст от френския вестник, разпространен от РФИ-България (RFI.bg):
Членството на България в ЕС се предвижда едва през 2007 г., но европейското знаме присъства навсякъде. Откриваме го дори по строежите (уведомяват ни за съвместно финансиране от Брюксел), в предприятията, при продавачите на сувенири, както и по фасадите на административни сгради, редом до българското знаме.
Не става вече дума да се питаме дали сме "за" или "против" Европа, подчертава Ал. Пешев, председател на сдружението на работодателите в Пловдив.
Както и в други страни от Централна Европа, живели под опеката на Москва, влизането в ЕС е форма на международно признание, връщане към историческите корени.
Ние сме част от Европа толкова отдавна, колкото и италианците, отбелязва Георги Симеонов, отговарящ за международното сътрудничество в община Стара Загора.
"Старски и Хъч при Марк Аврелий"
Много от българските градове са били основани от римляните. В Стара Загора (някога наричана Аугуста Траяна) в пощата има мозайки, които датират отпреди 1500 години и останки от форума на император Траян (98-117 г. от н.е.), които съседстват с бившето седалище на комунистическата партия.
В Пловдив (Филипополис), който е бил етап от пътя на Годфроа дьо Буйон при Първия кръстоносен поход от 1096 г., е запазен римски амфитеатър с 3500 места, който служи като сцена на открито.
През юли там можеха да се гледат филми като "Старски и Хъч", "Шрек-2", "Апокалипсис сега" и "Последно танго в Париж", прожектирани на гигантски екран над градините на Марк Аврелий.
Чувство за отдалечаване
Всичко нова, което силно напомня за Италия и Южна Франция, е дори по-важно, отколкото изглежда. То свидетелства за принадлежността на България към средиземноморската цивилизация и компенсира двойната маргинализация - географска и историческа - от която страдат българите.
София не е по-далеч от Брюксел, отколкото Лисабон - 2200 км, Марсилия е на 1900 км, но отоманската, после и комунистическата окупация са заличили тези дадености.
Българите искат да се измъкнат от това мрачно минало. Те обичат да си спомнят, че дори под похлупака на СССР тяхната плодородна страна се е развивала по-бързо от Гърция.
Понякога се опитват да преправят историята: "А какво би станало, ако десантът в Нормандия беше станал в Гърция?" - това би променило нещата и би отклонило Червената армия от Балканите, отбелязва Георги Симеонов.
45-годишното преклонение пред Москва лишиха България от част от нейните международни ориентири.
Френски журналист на път из България вижда обаче как нещата се променят; сега той бива бомбардиран с въпроси.
"Какви са впечатленията ви от България? Дали сме по-напред от Румъния? Как виждате влизането ни в ЕС? Френските винопроизводители страхуват ли се от нашите вина?"...
Понякога българите нямат доверие в себе си - те вперват поглед в други, все едно че ще разчетат там съдбата си, дълго пилотирана отвън - в Истанбул или Москва.
Призив за "глътка въздух"
Исторически, българските елити винаги са били принуждавани да се съобразяват с външна сила - Рим, Византия, отоманската окупация, СССР. Изчислява се, че почти 1 млн. българи (при население около 8 млн. жители) са напуснали страната след 1990 г.
Ирландският модел, който донесе на тази страна икономически бум в рамките на ЕС, обаче се възприеме със смесени чувства: "Не забравяйте една подробност: Ирландия не познава комунизма", отбелязва иронично Станимир Стоянов, директор на изданието "Национална бизнеспоща".
Преходът (за по-малко от 20 години - 1989-2007) от най-ортодоксален комунизъм към ЕС се извършва с марш на скок. След откриването към света призивите за "глътка въздух" се увеличават.
Сблъсъкът с ЕС се усеща на всички психологически фронтове. От една страна, това е сблъсък с глобализацията, от друга - със самите себе си.
Какво е да си българин? Какви са нашите предимства, специфики, ценности? Ускоряването на нещата е фактор на безпокойства.
"Трябва да отидем да ловим риба"
Страхът от ЕС идва от убеждението, че на първо време цените рязко ще скочат, и то далеч по-бързо от доходите. А 1 млн. българи живеят с по малко от 50 евро на месец.
"Ако някой е прав на плажа и вижда как морето приижда, той може да запази хладнокръвие; друго е ако си инвалид и си на колене, тогава нещата не ти изглеждат по същия начин - коментира Станимир Стоянов и добавя: - Комунизмът ни научи да стоим на брега; време е да се научим да ловим риба."
Някога България беше част от СИВ и нещата изглеждаха прости: "От СССР внасяхме газ, петрол, електричество, плутония за ядрената централа". България пък изнасяше парфюми, електрокари, дрехи, обувки, припомня Георги Симеонов.
Да се заличат 45 години московска опека и да се преобърне историята не е никак лесно и изоставането се натрупва.
"Ние имаме 170 000 жители, но още нямаме депо за обработката на отпадъци. Всичко се изхвърля под открито небе", обяснява Тихомир Димитров, зам.-кмет на Стара Загора.
Колкото до използваните води, те се вливат в канализацията, но изтичат в река Марица, без пречиствателна станция.
Новите метални съдове, в които ферментира гроздето на марките "Менада" и "Тодороф", са били закупени благодарение на фонда САПАРД, които финансират 50% от модернизацията на селското стопанство.
ЕС също съфинансира хранилищата, които германсксата група RWE ще изгради преди 2009 г. в атомната централа "Козлодуй".
Да разнообразим сирената
"Освен финансиране ЕС разширява нашата гледна точка, дава ни възможност да развием нови методи. Това е жизненоважно за малкия и средния бизнес. Ние имаме добра традиция в млекопроизводството, но млечните ни продукти, особено сирената, не са много разнообразни. Бих искал французите да ни научат на това, което умеят", пледира Георги Ганчев, икономически консултант и голям защитник на Международния панаир в Пловдив.
Той уточнява, че догодина в Пловдив ще се открие "Дом на франкофонията", която ще служи като мост за икономически и културни връзки.
"Ние имаме добри университети, младите ни кадри са добре образовани, работната ръка е съвестна. Това трябва да се знае", прибавя Георги Ганчев.
"Данон", "Хайнекен", "Икеа" вече са в България. Женски ранички, носещи подписа на Филип Старк и "Самсонит", вече се правят в "Чайка"-Пловдив.
"Във Франция има тенденция да съдите за нас по това, което ни остава да направим, без да забелязвате вече направеното. А щом България бе приета за членство в ЕС, това означава, че сме спазили ангажиментите си", допълва индустриалецът Александър Пешев.
Конкуриращи се репери
Къщата на богатия търговец Аргир Куюмджиоглу, построена през 1847 г. на един от хълмовете в Пловдив, има дървена конструкция и размери на селско имение.
От 1952 г. тази прекрасна сграда с резбованата си дървена обшивка на таваните и изваяни фасади е музей на изкуствата и народните традиции, който възхвалява българското културно разнообразие.
Помещението, посветено на старите бижута от ковано сребро, би възхитило Бодлер, Лоти и останалите почитатели на екзотизма.
В началото на ХХ век, около 1900 г., младоженките с добри зестри са ходили с не по-малко от 4 кг скъпоценен метал по себе си като се започне от колана, гривните, колиетата и се стигне до обиците.
На границата между Ориента и Запада, България има гледжосани гърнета, бродирани покривки и дрехи, изтъкани от вълна - наследство на селската цивилизация от Западна Европа.
Страната има също самовари и икони, достойни за някоя творба на Толстой. Тя обича и покритите с черги пейки, които стават дивани, като при турците.
Сладкарниците изобилстват от локуми, баклави и кадаифи, заляти с мед и сироп, както в Истанбул и Дамаск.
Може да се пие мастика - анасоново питие, нещо средно между ливанския арак и гръцкото узо.
Eничари и башибозуци
България, която се пресича от обширна централна равнина по хоризонталната ос между Адриатическо и Черно море, е определено земя на смесицата и често на нашествия.
Това оставя следи, които понякога стигат до колективни травми.
За турската окупация (1396-1878) туристически потеводител от 2002 г. твърди, че това е "най-тъжният период в българската история".
Филм от 80-те, озаглавен "Време разделно" (книгата на Антон Дончев е издадена във Франция под заглавие "100-те братя на Манол" - бел.ред.), разказва историята на дете от XVII в., отнето от майка му на 3-годишна възраст и после отраснало в турска казарма, за да стане еничар.
Като офицер на султана, той е изпратен на мисия в родното си село, където сее ужас в името на подчинението на отоманската империя.
Заедно с башибозуците eничарите са злите духове в приказките за българските деца.
В същото време, въпреки икономическото отслабване след 45 години комунизъм, България не изпитва омраза към Москва.
Това води корените си от периода, наричан в учебниците по история "българско Възраждане".
През 1877-78 г., съблазнена от възможността да придвижи пионките си към Черно море, Русия обявява война на Турция в името на религиозната солидарност между православните.
Така България се освобождава от отоманското иго, което обяснява донякъде защо след 1945 г. тя се нарежда сред най-верните сателити на СССР.
Побългаряването на турските имена
Триъгълникът Москва-София-Истанбул илюстрира много добре българската душевна география, където славянската култура прониква в сърцето на Балканите.
"Ние сме една мозайка - констатира Георги Симеонов, отговарящ за международните връзки в кметството на Стара Загора. - За 2000 години градска история сме видели тракийската цивилизация, гръцките пазари, римската империя, залитане към византизма, после езическо царство, което обезпокоило Византия, пет века на мюсюлманска окупация, 70 години на български национализъм, 45 години на комунизъм, а сега сме на път към ЕС. С всичко това как искате България да не е разнородна?"...
Последното покачване на напрежението между България и Турция е отскоро.
През 1984 г., в края на комунистическата диктатура на Тодор Живков (1956-1989), скъсвайки с политиката на съжителство, правителството нарежда да се побългарят турските имена.
Потърпевшите, над 300 000 български турци, много от които живеели в планински села, затворили къщите си и започнали да се изселват в Турция.
Някои от тях се завърнали бързо, други успели да получат турско гражданство, без да губят българското си.
Най-находчивите от тях мечтаят да се превърнат в мост към Турция, когато България се присъедини към ЕС след 2007 г.
Все пак мнозинството от българите са православни. Много църкви датират от отоманската окупация.
Черква без камбанария
Турците толерирали изграждането на места за християнски култ при условие, че не са много високи. Според легендата било забранено да се строи черква "по-висока от турчин на кон".
В Арбанаси (ArbanassiBG.com) черквата "Рождество Христово" (XVII в.) няма камбанария, за да не плаши окупатора. Какво величие обаче се излъчва във вътрешността! Стени със сводове, нито един квадратен сантиметър без многоцветни фрески.
За да се спечели пространство, много черкви са отчасти вкопани. Българските архитекти са решили вместо да се изкачваш по стълби, да слезеш по тях, за да влезеш в храма, който напомня на катакомба.
Днес християнското наследство отново е на почит. Извършват се реставрации, строи се, ремонтира се.
Страничният параклис в Дряновския манастир, край Велико Търново, е пълен с кофи, със съдове с боя и скелета; прясно боядисаните в бяло стени се покриват с нови евангелски фрески.
Криза с набирането на монаси
"Малко са желаещите да се замонашават - изказва съжаление Славчо Кисьов, преподавател по християнска история и секретар на Бачковския манастир край Пловдив, изграден през 1650 г. - При комунизма тук имаше 32 монаси, а сега те са едва 8.
Икономическото развитие, увеличаването на удобствата са нови явления, които привличат младите хора. Тук начинът на живот е стриктен, трябва действително вяра.
За разлика от поповете монасите нямат право да се женят. Службите продължават по-дълго време. Утренята в 7 ч. сутринта продължава около два часа и половина, вечернята в 18 - един час.
Към това се прибавят индивидуалните молитви, земеделската работа, поддръжката на манастира. Затова и желаещите да станат монаси в Бачково са подложени на три години изпитателен срок."
В същото време, поклонниците прииждат, дори и през седмицата. Те палят свещи, кръстят се, коленичат, целуват старите икони, пазени от витрина, дават на свещениците да освещават новозакупените икони, оставят дарове пред олтара: сгънати дрехи, детски обувки, покривки.
Намирайки нови черни памучни чорапи по свой вкус, един поп ги мушва без повече формалности в джоба си...
В Бачково идват повече от 6000 души всяка неделя и над 60 000 по време на големите църковни празници!
В градовете, както и по селата, мъртвите се почитат. Некролози, оградени в черно и със снимка на покойния се лепят по вратите.
Там те остават с месеци, понякога и години, докато вятърът, дъждът и снегът не отнесат хартията.
Идването на сектите
Това уважение към народните традиции съжителства с непознати преди 10 години практики. България не остава встрани от сектите, които кръстосват из бившите комунистически страни.
Разпространители на "мъдростта от Азия", псевдохристияни, вестители на Апокалипсиса търсят нови плячки. Липсата на ориентири за част от населението улеснява пласирането.
Посткомунистическа България се научава, понякога за своя сметка, да отсява идеологиите без някой отгоре да й диктува стъпките. Това е цената на прехода: понякога объркано търсене на вяра в бъдещето.
Продължава с: "Бавното възраждане на Долен"
