„ Любопитно огледах всичките му стъкла,после му креснах:”Какво?Нямате цветни стъкла?Розови прозорци?Сини прозорци?Червени прозорци?Вълшебни райски прозорци?Как смеете безсрамнико,да се мъкнете в бедняшкия квартал и да не носите цветни прозорци,през които животът да се вижда красиво обагрен!”
Шарл Бодлер-„Лошият стъклар”
МЯСТОТО
Къде е това място,като реално или имагинерно пространствено измерение?Кой е ПЪТЯТ,който води до него и има ли по този път знаци?Какво време го измерва и небе покрива,какви гори и води го изпълват,каква светлина го огрява и какъв свят го населява?Не става дума за „светлото,злачно,прохладно” място.
Не става дума за много други места.Не става дума за никое познато място.Става дума за МЯСТОТО.
То е там,аз го видях и виждам,бях и често се завръщам от него.Всъщност,напускал ли съм го някога?
ПЪТЯТ
Той е мек и топъл,в него кракът затъва до глезена в прахта.След дъжд е хлъзгав,с локви.Те са очите му,вечно някъде отворени,защото вечно някъде вали.Затваря ги при суша.
Той има едно начало-МЯСТОТО със следата,останала там,от първата човешка стъпка.Тя го събуди от съня,в който го приспиваше неосъзнатия тропот,трясък и шум,топлина и студ,прах и кал.От този миг ПЪТЯТ не е самотен,той е свързан с всички пътища и може да те изведе отново до МЯСТОТО.Към МЯСТОТО са вървели толкова боси крака.Между тях се мяркат познати ходила.Красива и силна женска ръка се присяга и чисти от тях „старчески зъби”.
Сега по ПЪТЯ вървят и много небоси крака.
До МЯСТОТО може да се отиде и по изрисувания ПЪТ от Мантеня,Сезан или Найден Петков.Той е и по-пряк.
ПЪТЯТ,койно се спуска,лъкатуши,издига или извива,но неизбежно води натам.
ВОДАТА
Не тази,която е бульон,супа,чорба,в която се лови риба.
Не познатата:пенлива и спокойна,топла и студена,бистра и мътна,пита и ненапита,течаща и в покой,като пара,дъжд,лед или сняг,подземна и приоблачена,впримчена или развихряща се,съставна и съставяща,всепоглъщаща и всепоглъщана,от извора-през потока-реката-блатото-езерото-морето-океана,молекулно-клетъчна или растителна,с белези на минало и спомени за бъдеще,стара,по-стара,най-стара-жива вода.
Не дори и тази от детството:кана бистра вода с изпотени хладни стени,огрени от изгряващото пролетно слънце,която поднасям на мама,без лекарства.Тази вода я няма вече,както и каната стояща в гостната,покрита с малка,везана салфетка,блестяща като олтар на живота.Бяга тази вода.
Другата е ВОДАТА от розовото езеро,изрисувано върху таблите на стария креват.Днес това табло е част от оградата долу край „Топлата река” близо до ПЪТЯ.
През девет земи в десета,там /ли/ е розовото езеро?Там /ли/ е ВОДАТА ,която извира,която слива небе и земя,където прелитат странни бели птици,а по гладката и повърхност играят сребристи пасажи от непознати риби.Свят,облян в неопределима,призрачна светлина,неутрална към реалното време.Там властва време,което започва да тече,само когато пресечем границите на това МЯСТО.
Там /ли/ е ВОДАТА,която бавно идва към мен?Там /ли/ води ПЪТЯТ?Това /ли/ е МЯСТОТО?
Ласкавата,жадуваната,ВОДАТА, която идва може би като воден прашец в цветната дъга,извиваща се над ПЪТЯ,водещ към МЯСТОТО, при розовото езеро.
Същото това МЯСТО,някъде в долния край на небесната дъга.
