Водата винаги събужда вечността в нас. Тя е път, по който можеш да тръгнеш и да потърсиш всички свои желания. Водата копнее да запомни чертите ти, да бъде едноименна с теб. Щом гребнеш шепа от нейното тяло, всяка капка те запомня завинаги.
Нали по-голямата част от нас е вода? Всяка капка кодира своята памет в тялото ни, помни всички външни влияния, променя се и може да трепти ту красива като ангелско перо, ту спокойна и царствена, ту размазана, разкъсана и замърсена. Да разбираш водата, означава да разбираш Вселената. „Всичко във Вселената се движи. Няма да задържиш водата, като я стиснеш в юмрук. Отпусни дланта си, за да я почувстваш!" - казва д-р Уейн Дайър. И ако наистина забавим крачките си и я потърсим в себе си, можем да се насладим на всяка капка живoтворна вода. Аз съм капката. Ти си жадният, на когото запомних устните... Само самодивите знаят кога и как се ражда росата, откъде тръгват и накъде водят пътеките към мълчаната вода на изворите. Изворът носи силата на земята. Всяка капка от него дълго е била прегръщана и насищана с душа. Капка по капка земята блика от самата си същност и капка по капка отронва бисерите на дъжда, който се е втурвал и е прониквал в нея, и после си е отивал като всеки дъжд. Земята е задържала в себе си силата му, укротила е бесните му струи и ги е превърнала в бисерни капки. Земята се отваря като мида и всеки път мидата отронва бисер. Изворът прилича на еленово око. Извира сълза след сълза, пълни окото, препълва го и тъничко се стича по влажния мъх. Мъдра като земята от чиято гръд блика, водата носи нейната сакрална същност. Когато елените се надвесят над извора, водата им връща спомена за млякото на кошутата и за силната кръв на самеца. Те пият, а цялата им душа се тресе от призивния зов на стадото. Тази първична връзка с млякото прави водата жива и свещена. Чиста като сълзата на елените, водата е откровение за всеки, който я доближи и потопи очите си в нея.
Благословена небесна вода! В молитвата ни към Бог винаги присъства светлината й. Нейната памет ни връща спомена за майката, тайнството на купела и силата на светената вода. Църквичката, в която се отбивам, е прегърнала в зашуменото си дворче изворчето, което сълзи и още разказва легендата за изцелението. Тази земя, ведно с извора, притежавал богат турски бей. Той дал обет - да подари земята си за построяването на християнски храм, ако любимата му жена бъде излекувана. Изворът излекувал кадъната с целебната си вода. На това място християните съградили черква и кръстили храма на лечителката „Света Петка".
Новалис казва: "...водата е първородно дете, родена от една въздушна прегръдка". Жените са особено свързани с нея. Водата прониква в тях като любов и те я раждат така, както я ражда земята. Те самите са път към живата вода и я носят в себе си. С нея кърмят рожбите си и ги водят през бродовете на живота. Чистите живи води имат гласа на изворните ни песни, които ни правят единствени в света защото носят културата на народа ни, неговото страдание и възторг. От песента гласът на потоците става още по-звънлив. Бълбука тази песенна вода и напомня плисъка на хлопките, повели овцете през меките пасища, въздига се до върхарите и до звездите, блещука като светлинка, ласкава и топла - като душа.
Душата на водата се постига с човещина и познание. В здрачните пазви на планините бликат живи води, към които води път и светлина. Рила - една от свещените планини в света, наричали Роула - водната планина. Пътят към нейните езера е почти вертикален, но който го е изкачил и се е огледал в чистите им сияйни очи, той е вкусил от златната вода и се е повдигнал към звездите. Щом пристигнеш и приседнеш до кристалните езерни води, усещаш как се отваря небесната пътека и цялото спокойствие на Вселената нахлува в теб.
Като повей, като ласка ме докосва един стих:
Покоя на водата не докосвай!
Ще счупиш огледалото, в което
тъй влюбено оглежда се небето.
В зеления полумрак на една Черна гора /Шварцвалд/, в подножието на красив замък блика поток. Двете малки бистри реки Бригах и Брег го прегръщат по-долу и го насищат с гласа и душата си. Бързата река следва сърцето си - все по-голяма и все по-мъдра, и помни: за да бъдеш море - трябва да си и вода, и вятър, и риба, бяло платно и бряг..., трябва да си безкрайна...и да пътуваш толкова навътре, и толкова дълбоко, докато пристигнеш в себе си. Над извора, в изваяната скулптурна композиция, "Майка Баар показва на младата си дъщеря Дунав пътя към Изтока", а десет държави по пътя натам са потопили очите си в сините води на великата река и я прегръщат с бреговете си. Прекрасна, тайнствена и вечна, реката е символ на живот и приятелство. Посланието, което тя носи е да пазим водите й чисти и шумящите й тръстикови брегове - живи, за да е жив целият невероятен птичи и животински свят, който населява горите й, островите й и заблатените зони в поречието, а сребърните риби да плуват до нейните разливи.
Усещането за вода е усещане за живот и за време. Времето тече по голямата река - нашето, на всички преди нас и на и на онези, които са още капки в извора й. Това е истинското усещане за вечност и то ни прави мислещи и отговорни за тази изумрудена Земя хора, с отворени очи за съвършения замисъл на природата - да бъде дом за всички, да бъде чудо и велико начало на живота.
В Еклисиаст /11:1/ се казва: „Хвърли хляба си по водата, защото след много дни ще го намериш." Дали ще сме благословени или наказани - зависи от това как пазим равновесието и хармонията между нас и природата. В нейната разумна безкрайност усещането ни за вода е усещане за тайнството и мъдростта на живота. Ние сме като река - извираме всеки ден от себе си и течем към безкрая на хоризонтите си.
Хубавият син Дунав! Далеч от мен, тече през сърцето ми. Пуснах цялата си любов по водата и нека всяка капка се превърне в любов!
