Дъждът тихо ръмеше.
Лодката бавно се движеше нагоре по реката. Не помнех как съм се озовал в нея. Огледах се. По ниските склонове на двата бряга, обрасли със зеленина, се стелеше лека мъгла. Трябваше ми известно време да разбера, че нещо не беше наред.
Бах сам. Лодката продължаваше неизвестно как се движи нагоре по течението. Това обаче не предизвика никакви реакции в мен. Приех го за нещо съвсем нормално. При движението си, лодката разместваше странните растения, приличащи на водни лилии. Загледах се във водата. Гледката беше невероятна. Невероятна жива мозайка от стотици рибки и някакви странни ракообразни, оцветени с всевъзможни крещящи цветове, танцуваха своя невероятен танц. Лек повей на вятъра донесе едно листо, което бавно и грациозно падна във водата, близо до лодката. Цяла армия от малки рибки се изстреляха като стрели да проверят новия натрапник. Излизайки на повърхността, те заблестяха като мъниста. И сякаш като една, те отново се завърнаха към песъчливото дъно.
Погледнах към брега. Удивително буйната растителност беше обрасла навсякъде, до където погледа ми стигна. Огромни дървета и непроницаема стена от храсти и увивни растения стигаха чак до водата. От единия край забелязах движение. Докато се бях загледал, над мен премина сянка. Голяма дългокрака птица спуснала се неизвестно от къде, тромаво се приземи в реката на метър от мен, обливайки ме с вода. Стреснато погледнах към нея. И тя мен. Гледахме се почти 5 минути, през които неизвестната птица не гледаше втренчено в очите. Престраших се да посегна към нея, въпреки огромния и клюн. Идеята май не беше много добра. Птицата отвори щъркло-подония си клюн и издаде дрезгав звук. След което възмутено се бърна с гръб към мен и започна да се отдалечава.
Лодката отново започна да се движи. До този момент дори не бях усетил, че тя се беше спряла, когато странната ми спътница се беше появила.
Леката мъгла продължаваше да се изсипва на кубета. И въпреки нея, всичко около мен изглеждаше много ярко. Сякаш бях попаднал в картина на сюрреалистичен художник. Сякаш всички цветове бяха подсилени. Или просто до този момент аз така и не съм ги забелязвал.
Легнах на дъното на лодката и се загледах в небето. Гледката най-тюркоазеното небе, което бях виждал някога, ме изпълни с вътрешно спокойствие. Вече не помнех кой съм. Как се казвам и откъде идвам. Но това нямаше никакво значение. Не и докато лодката се движеше. Загубих представа за времето...
Тежкия букет от аромати, който ме заливаше през цялото време, се промени. От любопитство се надигнах и се огледах. Реката се беше променила - беше станала осезаемо по-широка. На стотина метра пред мен наносите бяха направили неголямо островче, на което се беше издигнало дърво. Голямо дърво, цялото окичено със розовеещи цветчета. Лодката сама се беше насочила към островчето, сякаш по команда. Бавното приближаване към острова ми подсказа, че съм подценил доста разстоянието. А причината за това беше самото Дърво, което се оказа невероятно огромно. Смътно си спомних, че такова дърво не бях виждал -- нито като вид, нито като размери. Но това нямаш никакво значение. Сега аз бях пред него, и това беше единственото важно нещо. Усетих силна емоция на радост. Исках да запея. И запях. Без думи...
Лодката леко се разтресе, когато се опря в тревясалия бряг на островчето.
Седнал до огромния дънер на Дървото, наблюдавах играта на стотиците странни пеперуди. Някои от тях ми бяха познати - откъслеци от спомени от някакъв друг, забравен живот. Над мен стадо от малки маймунки се боричкаха. Заслушах се в симфонията от звуци, които те издаваха. Две маймунки, залисани в играта си, се изсипаха върху мен. За момент ме погледнаха стреснато, а след това бързо се върнаха сред останалите.
Изправих се и се загледах. Заслушах се. Вдишах дълбоко. И разбрах. Това, което, което чувствах, беше мириса на ЖИВОТА.
Не помня колко дълго съм стоял така. Но се изненадах, когато си зададох един въпрос.
„ЗАЩО?"
Не си разбирах въпроса - просто го промълвих. И чух глас. В началото не разбрах какво ми каза. Огледах се, но бях сам. И тогава пак си повторих въпроса. Този път силно. И отново получих отговора. Бавно го осъзнах.
„ЗАЩОТО ТАКА ВИЕ ИЗБРАХТЕ"
Слънцето започна да се залязва и аз разбрах, че е станало време да се върна в лодката. В момента, в който се настаних в нея, тя сама потегли. Отново нагоре по течението. Мъглата започна да се сгъстява. След малко вече не виждах нищо...
Събудих се в стария, раздрънкан автобус, който продължаваше с грохот да върви през разсипания път покрай мътната река. Бетонните конструкции, поставени за укрепване на бреговете, бяха сякаш не на мястото си. Незнайно защо, пред очите ми изникна за момент гледка - същото това място, но сялото в зеленина. За момент.
Автобуса зави към моста и аз се загледах към огромния нанос в средата на реката, пълен с боклуци. Преди да се усетя, от очите ми закапаха сълзи...
Дъждът тихо ръмеше.
