Сутрин е. Замислено пия кафе и се сещам, че съм забравила да купя минерална вода за майка ми. Тя, майка ми, пие само минерална вода – вярва, че и оказва благотворно влияние. За да избегна спора с нея, започвам да и разказвам какъв кошмарен сън сънувах тази нощ.
Пътувах за някъде с “нещо”. После паднах от “нещото ” и се озовах във водата. Молих се на ум да не се удавя и да стигна до някаква земя преди да стана храна за акулите. Махах с крака и ръце и най-накрая вълните ме изхвърлиха на брега на малко островче. Докато се оглеждах наоколо дали няма диви животни, страхувайки се от срещата с тях, разбрах че тук няма жива душа, само пясък и вода. Осъзнах, че ще бъда Робинзон Крузо, но си казах, че съм чела тази книга и ще се справя, докато ме намерят.
Но как щях да се справя с топлината? Слънцето така силно печеше, сякаш ме изгаряше. Започна да ме измъчва жажда и тръгнах да търся вода. А наоколо пълно с вода, само че солена. Огледах себе си и видях, че дрехите ми са изпокъсали от борбата с водата. Имах нужда от нещо, с което да се покрия, но по брега не се виждаше нищо, което би ми послужило – нито найлонов плик, нито някой парцал. Чистота! Явно тук човешки крак не бе стъпвал.
Замислих се за нашето Черно море и река Дунав - там може да се намери какво ли не: пластмасови чашки, празни кутиени цигари, капачки, шишета, изхвърлени дървета, хартии... А тук нищо такова не се виждаше! Водата беше толкова чиста и прозрачна, че чак дъното на морето се виждаше. Запитах се толкова пагубно ли се отразява човешкото присъствие на околната среда?
Тогава си спомних за изворчето на река Дунав. Бяхме там на екскурзия и се чудихме как може голяма река да има толкова малко и чисто изворче. Стояхме на мостчето, а под нас се виждаха рибите. Екскурзоводът ни обясни, че чужденците уважават водата и околната среда, поддържат ги чисти, събират дъждовните капки, за да си напояват градините, въобще пестят водата и дори монтират по домовете си батерии, които пускат вода, само когато си сложиш ръцете под чучура. Засмяхме се на това - чак пък такава икономия, сигурно нямат достатъчно вода? А в България вода, колкото искаш: море, реки, басейни, минерални извори, които дори лекуват различни болести. Какво ще икономисваме? Ние си имаме много вода...
Слънцето продължаваше да ме изгаря, а аз обикалях малкия остров с надежда да зърна някое изворче или рекичка. Сега разбрах защо това място е пусто и не намирах ни дърво, ни трева, ни животни. Няма ли вода, няма и живот. Останах без сили да вървя, падах, ставах и накрая не можах да продължа. Молих се за вода и си обещавах, че ако намеря, ще я съхранявам и почитам.
Събудих се. Станах и веднага отпих огромна глътка вода. Явно съм била много жадна. Така свърших разказа си за кошмарния сън и видях как майка ми стана мълчаливо и си наля една чаша от чешмяната вода, като внимаваше да не я разлее.
Явно моят сън и беше напомнил, че всяко нещо има край, както и водата може да изчезне, а тя е тази, която ни дава живот и го поддържа. Затова трябва да полагаме усилия да я съхраним.
Помислих си, че много други хора трябва да сънуват същия сън, за да се научат да ценят водата. Нима без нея можем? Но ние, хората, обикновено оценяваме нещата, когато ги загубим. А защо трябва да бъде така? Колко риби трябва да умрат от замърсените води, за да разберем, че сме прекалили и нехаем за това, което имаме? Няма гледка, която би ме натъжила толкова, колкото изхвърлен на брега делфин или мъртва птица на плажа.
Нашето бъдеще е в ръцете ни. Но за тази цел трябва много да се говори, да се включат всички медии, за да променим начина си на мислене и да имаме волята да спазваме нормите и правилата. Не се изискват много усилия, за да се научим да опазваме природата и водата. А как стигнахме до тук? В тези модерни времена вече имаме всичко. Въпрос на възможности е да можем да си позволим това, което желаем. И така се превърнахме в егоисти. Когато имаме най-съвременната техника, забравяме колко са ценни обикновените неща, които природата ни е дала и как без тях нямат значение всички нови технологични изобретения.
Защо например не полагаме повече грижи за нашето Черно море? Не осъзнаваме ли неговото огромно значение? Защо не сме благодарни, че го имаме в границите на нашата малка държава? Благодарение на него хиляди туристи идват в България. А от това се хранят толкова много хора.
Всички чакаме лятото с нетърпение, за да напълним скъпите курорти, но имаме ли културата да се радваме на нашето Черноморие? Плажовете са осеяни с боклуци, а в морето свободно се носят ненужни хартийки и торбички. Тъжна картинка...
Глобални решения за опазването на водата и околната среда не мога да предложа, но като обикновен гражданин, един от многото, виждам как по плажните ивици (и не само) липсват кошчета за отпадъци. Дори и най-съвестният човек ще се измори да обикаля плажа, за да изхвърли ненужен боклук и накрая ще постъпи като всички останали - ще го изхвърли на плажа, а от там вълните ще го поемат...
Най-лесно е да се санкционират хората и да се накажат с плащане на глоби, за да опазват богатството, което имаме. Но в живота до сега съм се убедила в едно – много повече може да се постигне, ако се подходи с добро. Глобите са най-лесния начин да се събират пари, но дали така се постига крайната цел – дали българинът ще стане по-дисциплиниран, дали ще промени съзнанието си, дали ще пази морето, реките? Вярвам, че с добро може да се стигне по-далеч. Ако има обозначителни табели на съответните места, за да ни напомнят, че трябва да пазим това, което имаме, това би събудило съвестта ни. А ако на повече места по плажовете има кошчета за отпадъци, съвестните хора ще има къде да изхвърлят боклука си. Не се изисква огромна инвестиция, нали?
