От детството си помня приказката „Сливи за смет". Беше простичка и кратка като повечето гениални неща, които разбрах по-късно. Народната мъдрост, съдържаща се в нея, отваря очите само на онези, които не искат да са слепци за света. Ако извлечем извода и го приложим в реалността, ще имаме житейско правило. Ето какво гласи то - когато край нас е мръсно, трябва да почистим. Думата „сливи" е кодът за чист дом, чист въздух, чиста среда.
Така, веднъж приложили това правило, можем да го превърнем в стил и начин на живот. Или както е казал един мъдрец „ако всеки измете пред вратата на къщата си, светът ще е чист".Опитът да размишлявам над това и да провокирам другите да мислят, е първият урок за подобряването на нашата среда. Яснотата какви вреди ни нанасят замърсяванията, са първия сериозен довод за промяна. Това е и пробата на най-значимите ни жизнени уроци - ако първото дразнение не е подействало, може би ще има друго, което би довело до правилния път. Човек е научен така да мисли, живеейки в общество, че да копира другия - понякога прави това, за да се хареса на някого, понякога - от вникване в дадена проблематика, воден от вътрешна убеденост, а пък трети път - съвсем неосмислено, даже неочаквано за самия него.
Увличането по необходимото, правилното, множествеността помагат на всяка кауза. Затова аз мисля, че ако убедя себе си, че розата в двора ми наистина е красива, тя ще става все по-красива заради грижата и усилието, коИто влагам в нея. Ще цъфти все-по изящно от моя труд, от моята грижа, от моята любов. Навярно и съседите вместо буренак ще предпочетат в дворовете си да имат рози, кипариси, липи и люляци. Тоест моето усилие да има естествена и непринудена красота ще повлече ново и ново чуждо усилие.
Може би отново чрез розата ще обясня на онзи мъж, който виждам всяка сутрин да изсипва торбичката си от прахосмукачката през прозореца, че на двора играят неговите синове, че те вдишват този прах, и макар домът му да е чист, средата около него не е. Затова той ще продължи да лекува астмата на децата си, ще им дава все по-нови и нови лекарства, а те ще продължават да страдат... Независимо, че моята роза е красива, тя боде, защото природата я е въоръжила с естествено оръжие да пази тази красота.
По този причина човекът-прахораздавач ще понарани малко ръцете си, докато чисти и премита терена под терасата си от отпадъците, които той и себеподобните му изхвърлят. Може би обаче чрез наранените си ръце, той ще разбере колко е важно да изхвърля отпадъците си на точно определени места и може би ще се замисли каква е поуката на приказката „Сливи за смет". Личният пример обикновено не е достатъчен да стане и чужд пример, но когато някой човек, когото обичаш, страда от средата край него, трябва да се помисли за първопричината.
Откриването й е част от решението на проблема. Размишлението за промяна трябва да води и до реално действие. Например аз имам брат на 10 години. Той се роди с увреждане. След две операции, започна да се храни като останалите деца, но трябва постоянно да спазва режим, да се съобразява каква храна яде. Затова искам брат ми да яде само чиста храна, която да не му носи след години негативи, а след изяждането й - болка.
Аз искам това да важи и за неговите деца, и за моите, и за всички следващи. Защото повишаването на процента на деца с увреждания след Чернобил е „разчетимо и валидно" и за родителите ни, и за нас самите, и за онези след нас. Може би наистана някъде ягодите стават по-големи и сладки от радиация или химически препарати, но от тези плодове дълго ще ни присяда. А днес, когато вече и птиците и животните, са станали храна за човека, търпят промени в своя генетичен код, за да могат да ни бъдат в изобилие, в изкривено уяждане и чревоугодничество. Ние гледаме на света като на храна, но какво бихме правили, когато тя свърши, или вземем че изменим вкусовете си?
Затова човек трябва да проумее, че яденето и преяждането му биха го довели само до едно - липса на храна след векове. На картата на света стоят „опасани" хиляди гори, обезлесени територии, пустини, върху които някога са пълзяли реки. Природата обеднява, а човекът става все по-гладен и търсещ удобството на цивилизация, която носи зародиша на унищожението. „Червената книга" е препълнена, но вероятно последният екземпляр, сиреч човекът, ще забележи, че в нея са влезли домата, боба, розата. Горската теменужка ще престане да ни гледа с любопитни очи.
Вместо нея ще се появи сигурно друга нейна посестрима, кой знае каква - вероятно силиконова, с изкуствени устни, с вентилаторче за разпръскване на аромат. Явно е, че цивилизацияята ще ни удави, ако не знаем мярката на залъка си. Планетата ни се зарива от множеството неразградими пластмасови отпадъци, които всяка година „се засаждат в почвата". Голяма част от този боклук се пренася в океана. Водата постепенно започва да негодува и повдига гласа си като вълна срещу безумието на човека. По предварителни прогнози, ако ледовете продължават да се топят с такива темпове, нивото на Световния океан ще се вдигне със седем метра. Какво ще ни е необходимо тогава - дърводелец да скове Ноев ковчег, милостиня от Бога ила разкаяние от себе си. А може би необходимост да четем приказки...
Някои са кратки като „Сливи за смет", без замърсена, генно модифицирана реч като храната ни. Надявам се да откриваме сливите, които ще получим срещу смет. Може би един от подаръците от разумното поведение се вижда през прозореца ни пред блока - няколко контейнера, оцветени в различни цветове за разделно събиране. Поуката ми от моята роза, е че трябва да се грижа за красотата. После ще се огледам наоколо - има и други обекти, които ме чакат. Ще видя съседа, който също ще се радва на пълзящото стъбло на моята роза. И той ще посади роза, а после ще посадим храст, дърво...
И ще престанем да изтупваме върху главите на децата праха от собствената ни доволност, който трови и поразява. Така ще дадем шанс - родители и деца - за нашето общо бъдеще, променяйки поведението си към околната среда. Ще пазим планетата от замърсяване или безразборна употреба, ще й дадем нови дробове от засадените ни дървета, ще се усмихваме повече на естествеността и красотата до нас.
А може би все някой ще ни провокира и напомня за това, разказвайки приказката „Сливи за смет" по новому....
криза, която тихо расте" />
