Приказка

Имало едно време, през девет планини в десета, зад лъчисти океани и плодотворни поля една майка и нейната дъщеря. Двете много се обичали и нищо не можело да ги раздели. А дъщерята, още от малка, била чудна хубавица – бистри изумрудени очи, сплетени руси коси, нежни устни и порцеланова кожа. В сърцето и имало място за любов към всичко живо. Майка и не можела да се нарадва на своето чедо – била горда, че е възпитала такъв млад и стойностен човек и искала да я предпази от всички злини на този свят.

Момичето растяло и се превърнало в девойка, а майката остарявала. Така се случило, че един ден покрай тяхната къща минавал търговец. Съзрял той тази ненагледна красавица и ахнал, а тя - учудена от чуждото присъствие, се обърнала. Момъкът бил запленен и веднага извадил от своите дисаги чудни огърлици, гривни и пръстени за подарък.

- „Омъжи се за мен!” – промълвил той – „Знам, че имаш нужда да помислиш. Утре ще мина пак оттук и ще бъда готов за твоя отговор.”

Девойката била объркана и веднага споделила с майка си какво и се е случило. Когато майка и видяла скъпите бижута, тя се усъмнила в безкористните намерения на този странник и решила да разговаря с него на следващия ден.

Както бил обещал, търговецът се появил в уговорения час. Майката го посрещнала на прага.

- „Какво искаш ти от моята дъщеря?”

- „Искам да я направя богата и щастлива.”

- „Тя е щастлива и сега, а материалното богатство е само илюзия! Задръж си бижутата и нямай дързостта да ни безпокоиш отново!”

Дъщерята, скрита сред живия плет, чула целия разговор. Била обидена на майка си. Бяха я лишили от единствения скъп подарък, който е получавала, без дори да я попитат. Ами ако не и беше казала – може би бижутата все още щяха да са нейни? Усетила, че за първи път чувство на омраза се заражда в нея.

Тя продължила тайно да се среща с търговеца. Какво толкова страшно би могло да и се случи? Всеки ден той я изненадвал с различен подарък, от скъп по-скъп. Девойката била опиянена от финността на коприната, цвета на рубините и златния блясък. Колкото повече се срещала с търговеца, толкова повече лъжела майка си. Не искала тя да разбира никога, тъй като се привързвала все повече към новите си вещи и не желаела вече да живее без тях. Страхувала се, че майка и неизбежно щяла да и ги вземе, ако разбере. По-добре било да замине и да остави всичко зад гърба си, да замине и да следва съдбата си – богата съпруга на успешен търговец. Тогава щеше да има цялото щастие на земята.

Минавало време, девойката отдавна вече живеела в дома на търговеца. Веднъж, минавайки покрай родната къща, решила да влезе при майка си. Заварила я тежко болна, на легло. Навела се над нея, с мътен поглед, проскубани коси и сбърчена кожа и със свити устни процедила:

- „Ти искаше да ме лишиш от това, което имам сега! Не мога да ти помогна.”

- „Права си. Вече е късно. Вече никой не може!”

Така и майката Природа някога създала човека и го възпитавала, докато той не се съюзил с алчността и егоизма. Печалбата и материалното придобили по-висш смисъл и човека, изкривен от своите амбиции, осакатил утробата, в която някога растял.