"Дислексия" е първият и основен термин, който се използва, за да бъдат назовани най-различни проблеми, свързани с овладяването на учебния процес.
У нас обаче се говори малко за проблема, което не означава, че той не съществува, пише информационният седмичник за Северна България "Форум", цитиран от Econ.bg.
В световен мащаб е доказано, че всеки 10-и (а в някои публикации се говори и за всеки седми) човек развива симптоми на дислексия.
Първоначално изследователите са смятали, че хората с дислексия имат някакъв вид мозъчно или неврологично увреждане, или вродена дисфункция, която възпрепятства нормалния умствен процес при овладяване най-вече на четенето и писането.
Всеки случай е различен
Няма двама души, които да развият абсолютно еднакви форми на дислексия. Това, което е важно да се знае, е, че тя не е резултат от умствено или неврологично увреждане, нито е причинено от мозъчна малформация.
Дислексията е продукт на мисленето и на особения начин, по който някои хора реагират на чувството на объркване.
Широко разпространено е мнението, че
хората мислят по два начина:
"словесно" - чрез звука на думите, и "безсловесно" - чрез въображаеми картини и идеи.
Словесното мислене следва структурата на езика и се осъществява със скоростта, с която човек говори - приблизително 150 думи в минута. Безсловесното е еволюционно - картината "се разраства", докато мисловният процес добавя нови детайли.
Този начин на мислене е много по-бърз, може би хиляди пъти по-бърз. То е несъзнателно, човек не може да си наложи да мисли или да не мисли по този начин.
Словесно мислещият всъщност води вътрешен монолог от звучащи в ума му съждения, въпроси и отговори.
Дислектиците обаче не водят вътрешен монолог. Те не могат да "чуят" това, което четат например (освен ако не четат на глас). Вместо това
"рисуват" мислена картина,
добавяйки към нея значението (или образ на значението) на всяка следваща дума, която се появява пред погледа им.
По света има вече множество разработени техники и програми, които да помогнат на хората с дислексия да преодолеят в по-малка или по-голяма степен проблемите си, а децата да се справят задоволително в училище.
Но това, което е важно да се каже, че такива хора не биха се измъчвали в голяма степен, ако тяхното състояние не беше толкова погрешно възприемано и тълкувано от околните.
Ако учителите и родителите не наказват (по какъвто и да е начин) децата с дислексия заради проблемите им, ако останалите деца не им се подиграват заради трудностите с четенето и писането, дислектиците пак ще трябва да работят многократно по-упорито от съучениците си, но няма да страдат.
Няма друга област (освен четенето и писането), където хората да са третирани така презрително заради затрудненията, които изпитват.
Ако не можете да рисувате добре, ако не бягате достатъчно бързо, ако имате проблеми с усвояването на чужди езици, ако пеете фалшиво, никой няма да ви се подиграва за това и да ви третира като "умствено изостанал".
Приемането на състоянието не само като проблем,
но и като дарба,
ще ни даде по-задълбочено разбиране на същността му и е предпоставка за повече толерантност, за разработване (и прилагане!) на по-добри образователни програми, които да подпомогнат децата с дислексия в учебния процес, съветва в. "Форум".
Малко факти
В края на 20-те години на ХХ век д-р Самуел Т. Ортън дава ново определение на състоянието: "разменени (пресичащи се) функции на двете полукълба на мозъка", но много скоро се отказва от тази теория и предлага нова, според която дислексията се дължи на "смесване на функциите на мозъчните полукълба".
Което означава, че понякога дясното полукълбо извършва дейности, присъщи на лявото, и обратно.
Днес вече съществуват множество теории, които описват симптомите на дислексията и се опитват да обяснят какво ги поражда.
Обикновено се свързва с проблеми с четенето, писането и математиката, които детето има в училище; с факта, че дислектиците виждат буквите разместени или обърнати с краката нагоре; или с това, че бавно и трудно усвояват учебния материал. Но трудностите в училище са само част от проявленията на дислексията.
И в миналото, и днес има много
известни личности, които са били дислектици:
Леонардо да Винчи, Ханс Кристиян Андерсен, Алберт Айнщайн, Александър Бел, Уолт Дисни, Нелсън Рокфелер, Куентин Тарантино, Том Круз, Упи Голдбърг, Гуен Стефани, дори американкският президент Джордж У.Буш ...
Гениалността на повечето от тях се е проявила не въпреки дислексията, както смятат някои, а благодарение на нея.
Естествено, състоянието само по себе си няма да направи никого гений, но за самочувствието на дислектиците е важно да знаят, че техните умове действат по същия начин като умовете на много гении.
Важно е също да знаят, че проблемите, които имат с четенето, писането или математиката в никакъв случай не означават, че са тъпи или умствено изостанали.
Преди 20-ина години се появява една нова теория, разработена от американеца Роналд Дейвис (самият той дислектик), според която функцията на мозъка, пораждаща дислексията, е дарба.
Не всички дислектици развиват едни и същи умения, но всички те притежават тази изключителна функция на мозъка.
Качествата, които са им присъщи,
могат, според теорията на Дейвис, да се обобщят така:
1. Дислектиците могат да използват умствените си способности, за да променят и създават възприятия.
2. Те са изключително възприемчиви към заобикалящата ги среда.
3. Много по-любопитни са от обичайното.
4. Мислят основно с картини, вместо с думи.
5. Имат изключително добре развита интуиция и са много проницателни.
6. Мислят и възприемат нещата многопланово като използват всичките си сетива.
7. Могат да преживяват мислите си като реалност.
8. Имат живо въображение.
Ако тези качества не са подтискани, омаловажавани и дори разрушавани от родителите и от начина на преподаване в училище, те ще доведат до развиването на две основни характеристики - интелигентност над средната и изключителни творчески способности.
криза, която тихо расте" />
