П рез последните два века три големи континентални държави в Европа направиха опити да наложат волята си над остатъка от континента, а следователно и на земното кълбо.
Първа беше Франция в началото на XIX век, последвана от Германия през първата половина на XX в., а последната бе Русия. Франция беше победена през 1815 г., Германия - през 1918 и 1945 г., а Русия - през 1989 г.
Великобритания се изправи срещу всеки от тези опити на великите европейски държави да постигнат европейско и световно господство.
През 1815 г. Америка беше твърде млада, за да вземе участие в европейските войни, но тя бе въвлечена в делата на континента в периода след 1917 г.
Готовността на Великобритания, а след това и на САЩ да възпират континенталните агресори превърна Лондон, а впоследствие и Вашингтон в естествен съюзник на малките европейски държави, които се чувстват заплашени от по-големите си съседи.
През втората половина на XX в. Франция и Германия по отделно осъзнаха, че значението им в европейски и световен план е започнало да намалява. В резултат те се превърнаха в движещите сили на т. нар. обединителен процес в Европа.
Мнозина - особено във Великобритания, но също така и в по-малки държави като Дания и Холандия, възприемат Европейския съюз като съвместен германско-френски опит за доминация в Европа.
Източноевропейските държави, като Полша и прибалтийските републики, се страхуват, че един ден оста Франция-Германия може да бъде разширена с привличането на Русия.
Този страх беше очевиден преди три години, когато приятелството между тогавашния германски канцлер Герхард Шрьодер и руския лидер Владимир Путин бе наблюдавано с подозрение в столиците между Берлин и Москва.
След падането на комунизма и с разрушаването на съветската империя през 1989 г. всички малки и средни държави от бившия съветски блок се обърнаха към Брюксел и кандидатстваха за членство във френско-германския ЕС.
Това може и да изглежда парадоксално, но източноевропейците се надяваха, че Берлин и Париж ще ги защитят от Москва. Когато обаче Берлин и Москва започнаха да планиран изграждането на газопровод в Балтийско море, който директно да свърже Германия със сибирските газови полета, чувството за предателство във Варшава беше огромно и доведе до бързо влошаване на полско-германските отношения и до спекулации, че Русия и Германия възстановяват пакта Молотов-Рибентроп, който предшества нашествието в Полша през 1939 г.
Миналата година, когато Никола Саркози стана президент на Франция, едно от първите неща, които направи, бе да даде сигнал на Русия, че желае по-близко сътрудничество с нея. Това също изправи на нокти държавите на континента.
С изключение на Белгия, която е френско-германски лакей, всички държави в Европа, малки или средни, осъзнават, че най-голямата заплаха за тяхната независимост е един френско-германско-руски съюз. Ако някой ден Париж, Берлин и Москва решат да обединят усилията си, остатъкът от Европа ще трябва да им се подчини.
Америка остава с впечатлението, че Европа е против войната в Ирак. Когато президентът Буш обаче нападна Багдад през 2003 г., много малки и средни европейски държави се присъединиха към "коалицията на желаещите".
ярно, че военната им подкрепа е незначителна, но все пак не е истина, че Европа не подкрепи военните усилия на Вашингтон.
Франция, Германия и Белгия бяха против, но много други държави имаха желание да покажат приятелството и привързаността си към Вашингтон. Те правилно възприемат САЩ, също както Великобритания, като естествен съюзник.
Имаше консервативни европейски ръководители - искрени приятели на Америка - които имаха възражения срещу войната в Ирак, но бяха убедени да я подкрепят заради уникалната възможност да демонстрират, че Берлин и Париж не са им господари.
До миналата година възможността за френско-германско-руски съюз не можеше да бъде изключена, но днес Европа е в процес на голямо пренареждане на силите.
Мнозина консерватори на континента са недоволни от незабавното признаване от страна на Вашингтон, Лондон, Париж и Берлин на едностранно обявената от Косово независимост. Ръководителите на областта са албански мюсюлмани, които имаха преки контакти с Ал Каида през 90-те години.
Силната съпротива на Русия срещу независимостта на Косово, дължаща се на здравите връзки на Москва с Белград, внезапно я доведе до курс на противопоставяне не само на Вашингтон и Лондон, но и на Париж и Берлин.
След като Русия бе унизена по въпроса за сръбската област, изглежда малко вероятно скоро да се появи съюз между нея, Франция и Германия. Това е добра новина за по-малките европейски държави, макар че заплахата от Русия, че сега тя ще бъде склонна да подкрепя едностранните актове на етнически малцинства, ги тревожи.
В същото време проамериканските европейски консерватори, които подкрепиха "войната срещу тероризма" на Буш и защитават националния суверенитет срещу опитите на ЕС да го ограничи, си задават въпроса, който досега беше табу: не е ли Русия по-добър съюзник от Америка в битката за защита на Европа от френско-германско господство, което е приятелски настроено към исляма?
