И едно завръщане към доста позната тема. Обаче откъдето и да го погледнем, Иван просто се учи от Бил. Затова има и всички шансове да се измъкне от Бонев, така както Клинтън се измъкна от Моника, отбелязва "24 часа". А пък и двата скандала си приличат по много неща. Първо - има скелет в гардероба - тайната, чието огласяване компрометира човек във властта. Освен това и в двата случая има по едно веществено доказателство. Във Вашингтон това бе синята рокля на Моника. У нас това е касетата със запис на корумпиран служител. И в двата случая сме свидетели на ловкото изместване на вниманието от същността на нещата. И в двата случая тонът на засегнатите е еднакъв. А Костов знае, че въвеждането на валутния борд и започването на преговорите с Европейския съюз са много по-важни от компроматните домашни войни, отсича "24 часа". Затова и интуитивно, а може би и съзнателно, следва тактиката на Клинтън за излизане сух от скандали. И нищо чудно да успее.
Какво обаче се случва след Боневото интермецо. Ами погледната политологически, акцията на Бонев води до развития и премествания на две нива на властта, отбелязва Евгений Дайнов в анализ, публикуван във вестник "Труд". Погледната обаче от ъгъла на управлението, офанзивата на Бонев е всъщност най-удачният за управляващите вариант, по който можеше да се случи неминуемата криза във и по повод СДС. А че криза на терена на СДС отдавна зрее, могат да отричат само хора, които са глупави извън всякакви допустими граници или такива, на които трябва спокойна фасада, зад която да вършат някакви техни си приватни работи, категоричен е Евгений Дайнов. Ако атаката беше дошла съвсем отвътре, от страна на някой от големите обидени, то чергата на СДС щеше да пламне по цялата страна. Атаката обаче дойде отвън и никой от обичайните заподозрени не се втурна с четата си в пробива, за да атакува ръководството на партията. Какво все пак може да се направи оттук нататък? Ами има една стара мъдрост, отбелязва Евгений Дайнов. Когато искаш да отрежеш главата някому, не се съсредоточавай върху главата. По-добре е да си поставиш такава мащабна цел, и да набереш такава скорост към нея, че въпросната глава да хвръкне от само себе си, подразбиращо се и лесно действие в процеса на движението напред. Инак Боневото интермецо може да прерасне в увертюра към траурна симфония.
Днес е дългоочакваният и станал вече прословут Български Великден. И явно младите българи се броят именно по Великден, отбелязва "Новинар". И явно само покрай този празник се сещат за напусналите родината и със зор установили се млади хора в чужбина. Тях сега ще ги кътат като писани яйца. С доста смехотворното очакване, че могат да донесат на татковината някакъв келепир. Е, и за младите в България остава нещо, въздъхва "Новинар". Остават им голите обещания на властта, напоследък раздавани на килограм, и мечтата насън и наяве да забягнат колкото се може по-далеч от родината. "24 часа" също се спира на темата, като я разглежда обаче от ъгъла на разсъжденията на един успял, поканен, но отказал. Изправеността на България е единственото условие за достойна среща с европейци, американци, марсианци. Защото не можем да протягаме едната си ръка за помощ, а в другата да крием открадната монета. Когато преговаряме ще правим бизнес, а не урбулешко надлъгване. А в правенето на сделка, а не на далавера, никой няма да се интересува от розовите ни долини, от бадемовите ни очи или от това, че сме нахранили Клинтън с гъши дроб. Ще се интересуват от акуратността на счетоводните ни книги и ще надничат в задния ни двор. А колко обаче са кривите фиданки в него. Новият Великден започна отдавна. Започна тогава, когато хората излязоха, за кой ли път, за да подкрепят една идея. Една благородна идея, която се деформира в кривите огледала на политическата ни реалност.
"И все пак, онова за което може да ни се завижда, е че ние, поради огромното си закъснение, все още не сме завладени от така наречения мравчен комплекс, който е един от големите проблеми на Запад днес", споделя писателя Станислав Стратиев в интревю за вестник "Стандарт". Става дума за онова ужасяващо еднообразие, за онова унифициране на огромна част от хората, превръщането им в мравки, които правят едно и също, макар и добре платено, цял живот с изключение на двете седмици отпуска. Човек обаче иска да прекъсне. Иска да наруши този комплекс, да се почувства именно човек със свое уникално лице и своя индивидуалност, да прави нещо друго, нещо различно. Понякога ни е нужно дори да бъдем повече хора, с повече слабости и да можем да си позволим да бъдем именно такива.
Последвайте ни
