И сторията надали познава подобен случай - управляващият елит на една страна, претърпяла поражение в борбата за световно (или регионално) господство, не само използва победителя, за да оцелее, но му налага и собствените си правила на игра, коментира пред в. "Комерсант" Лилия Шевцова, експерт от Московския Карнеги център.
Става дума за руския елит, доста бързо стигнал до извода, че Русия не може нито да бъде алтернатива на Запада, нито да се превърне в един от световните полюси.
Прагматиците сред руската политическа класа проявиха гъвкавост и заложиха не на борба срещу Запада или някоя поредна глобална мисия, а на интеграцията в западната цивилизация.
Но не на интеграцията на Русия, а на индивидуалното и груповото интегриране.
Руският елит не само заимства западния начин на живот. Той използва Запада, за да поддържа реда, създаден от него в Русия - реда, който осигурява на елита западен начин на живот.
Нашият елит обаче с удоволствие покварява Запада, щом усети възможност да постави под съмнение неговите принципи или открие слабо място у тамошния елит.
През 90-те руският елит страдаше от комплекс за непълноценност спрямо Запада, но петролът и газът му възвърнаха някогашното самочувствие.
Оттук и връщането на Кремъл към атрибути на миналия и по-миналия век - към акцента върху суверенитета и територията - понятия отдавна изхвърлени от политическия речник на развитите страни; оттук и опитите да си върне влиянието в бившето съветско пространство.
Това не означава, че Русия започва да възражда империята.
Самочувствието на Русия произтича главно от това, че нейният политически елит повишава залозите в сделката за индивидуална и корпоративна интеграция със Запада.
Този елит изисква от Запада уважение и почит, а още по-добре - и малко страх. Но при внезапна заплаха от сериозен конфликт в отношенията той незабавно ще отстъпи, както стана по време на кризата в Югославия, оттеглянето на САЩ от Договора за противоракетна отбрана, разширяването на НАТО и двете кризи около Украйна.
Защото конфликт със Запада, какъвто и да е той, не бива да разруши механизмите за лично включване на руския елит в западния живот.
Нещо повече, щом руският елит видя колко ловко успява да използва Запада за свои собствени цели, той си постави твърде завладяваща задача - да накара Запада да финансира и легитимира неговата "енергийна държава".
И се ръководи от принципа "вие ни правите свой изключителен доставчик на енергийни ресурси, което ни гарантира благополучие, без обаче да се месите в нашите работи".
Бившият германски канцлер Герхард Шрьодер например стана чиновник в дъщерна фирма на "Газпром" и това показва, че някои западни среди биха се поддали на изкушението да участват в изпълнението на тази задача.
Вярно, че бившият търговски министър на САЩ Доналд Евънс устоя на изкушението. Москва обаче може и да крои нови планове, проверявайки моралната издръжливост на западната политическа класа.
Независимо от своя собствен стремеж към интеграция със Запада
руската политическа класа прави всичко възможно да възпрепятства западната интеграция на страната си.
Нищо чудно - ако народът получи възможност да се движи към западната общност и да живее според нейните принципи, тази класа вече няма да управлява.
Оптималният начин да задържи властта е да спъва отварянето на обществото в Русия и да поддържа образа на Запада като постоянен враг.
При това руският елит се мъчи с един удар да убие два заека, като дискредитира и самия Запад, и гражданското общество, подкрепяно от него.
Той последователно прокарва внушението за чуждестранни "кукловоди": да си припомним закона за неправителствените организации и шпионския скандал около британското посолство, който целеше да представи тези организации като държанки на чужди разузнавания.
Това бе всъщност демонстративен опит да се възроди в обществото усещането за заплаха от Запада и същевременно да се маргинализират хората, свързани със западни държави.
Колкото до самия Запад, той се отказа от проекта да трансформира Русия и да я включи в своите структури. Последният западен романтик Бил Клинтън безуспешно се мъчеше да докаже на света колко е важна Русия, а на Русия - че трябва да избере демократизацията, ако иска да стане съвременна страна.
Днес Западът няма нито сили, нито време за Русия; тя излезе от фокуса на вниманието му.
Там се активизираха сили, за които е изгодно да разглеждат Русия като чужда по природа страна, неспособна на промени. И ето че западни "неоконсерватори" и руски пропагандисти се насърчават взаимно, за да засилват спиралата на взаимно отчуждение между Русия и развитите демокрации.
Естествено, на Запад има сили, които се опитват да помогнат на руското общество - не само за развитие на институциите, но и в решаването на конкретни социални, икономически и екологични проблеми.
И при всяко положение на Запад няма сили, заинтересовани от криза в Русия или разпадане на страната. Западът (включително и критиците на Москва) се страхува от каквито и да било трусове в Русия и от евентуални последици в световен мащаб.
След като няма възможности да влияе върху развитието й, Западът предпочита Русия да запази стабилност, дори тя да води към стагнация - затова подкрепя всички механизми, насочени срещу изолацията й, включително личната интеграция на руския елит със Запада.
Докато усеща нуждата да бъде свързан със Запада, поне с начина си на живот, този елит изпитва по-малка нужда от конфронтация.
Тъкмо затова водещите държави поддържат имитация на партньорство с Русия, например под формата на Г-8. Западът обаче осъзнава разликата между имитация и реалност и ако забравяме за нея, всеки път ще ни я припомня.
Запазването на стабилността в Русия дава възможност да се избегне рязко активизиране на антизападните настроения като форма за мобилизиране на обществото.
В случай на кризисен сценарий обаче слоевете, които нямат надежди сами да се интегрират в западното общество, може да използват тази карта за политическа борба - по-специално срещу онези, които се опитват да седят на два стола, да бъдат хем приятели, хем врагове на Запада.
При всяко положение не е възможно да се запази разколът между "уестърнизирания" (макар на битово равнище) елит и обществото, което елитът се мъчи да задържи в архаичното му състояние.
Рано или късно ще трябва да се намери изход от тази половинчатост - дай боже да не е много болезнен.
