Политическото тамагочи на Симеон Втори

С�е �еон Втори поднесе на българския народ своето политическо тамагочи. Българинът крещи за храна и социална загриженост, а царят натиска бутоните на играчката и го успокоява (за малко). Всички изказвания в предизборната му кампания говорят за наследената демагогска линия на семейството му. Сега, който и да е на власт, предстои да реализира политиката на неизбежното, тъй като Република България е поставена на ръба, така че всяка грешка или постижение няма да са плод на новото правителство, а ще са следствие на тази политика - НАТО е поставила условията си, ЕС е поставил условията си, МВФ е поставило условията си, САЩ... ООН... Шенген.... Сега България просто трябва да изпълнява. Дали на власт е БСП, ОДС, НДСВ и т.н. вече е въпрос единствено на предпочитание по външни белези - прическа, стил на обличане, цена на костюма, маниери и избор на изразни средства.

Още по време на войната в Югославия стана ясно, че България може да получи членство, в която си ще общност не по икономически и социално-политически белези, а по послушание. Всеки знае, че по-нито един показател страната не се доближава до ЕС и НАТО, и не е конкурентноспособна в нито едно отношение, но едно даване на въздушен коридор, даде бонус падането на Шенген. Парадоксът е, че Западът, който поставя високите си условия за членство е този, който системно работи да корумпира властта, така че да бъде преоценена инфраструктурата, промишлеността, селското стопанство, туризмът, електрониката, така че да получи на ниска цена българския пазар.

Рано или късно обаче България ще трябва да създаде или възвърне националната си физиономия, защото дори западните страни не обичат угаждането и слугинството, а уважават израза на лични достойнства и самочувствие. Дотогава българинът може да вярва, че Симеон е добър или лош, но всъщност той ще води политиката на създадената инерция, една политика на неизбежното.

Междувременно може да се борим, например, за възстановяване на монархията или да гледаме още веднъж Гладиатор. Хубаво е все пак и политиката да представя различни спектакли - обикновения човек все едно си плаща за филма който гледа, докато вярва, че участва в него.