Почина Христо Калчев, авторът на 'вулгарни романи'

Негови колеги, които го признаваха и харесваха, но дори и завистливи литератори, които го ненавиждаха, твърдят, че е най-касовият български автор на всички времена, а тиражите му отдавна са надминали съчиненията на Иван Вазов.

Христо Калчев (роден на 11 август 1944) е от типично софийско семейство. Завършил е английска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Бил е републикански шампион по фехтовка.

Той пишеше романи далеч преди промените през 1989 г. и понякога беше учудващо как така се промушва безнаказано край строгата идеологическа цензура. Знаеше се, че

прекарва часове в писателското кафене и в ресторанта на "Ангел Кънчев" 5,

а после описваше твърде лесно разпознаваеми типажи от бохемстващите интелектуалци.

Първата му книга е сборникът разкази "Инерция (1976). До 1990 написва още 13. По-известни от онова време са "Луда вода" (1980), "Вътрешна светлина" (1981) и особено издадената между 1987 и 1989 г. поредица за "Белият дявол ". Но за тях все пак знаеха главно професионалните литератори.

"Писателят трябва да проникне в персонажа си и да го разбере", казваше Калчев, но не е ясно дали наистина се е познавал с толкова много престъпници, корумпирани политици и магистрати и парвенюта, колкото е описал.

В интервю за "Плейбой" разказа, че се е срещнал за пръв път очи в очи с Васил Илиев в емблематичната за групировката ВИС кръчма "Мираж".

Друг път обаче е казвал, че видял за първи път същия Васил, който беше един от първите показно разстреляни главатари на "мутрите", като охранител на гарата.

"Русо момче с очилца, сресано на път. Не излъчваше драматична агресия, каквато излъчваха хора като Поли Пантев например. Тази пропорция е едно към един милион. Ако е помогнал на 10 души, е рекетирал, грабил, наранил много повече хора", преценяваше Калчев.

Той написа 25 романа, които сам определи с непознатия до тогава жанр "вулгарни".

Описа възникването и възхода на мутрите, на сенчестия бизнес, на наркотрафика.

Трилогията "Нерон Вълкът", "Калигула Бесният" и "Цикълът на Месалина" (1996-1998), "Ликвидирайте генерала" (1998), Кървавият път на коприната" (1999) са продадени в стотици хиляди екземпляри. В средата на 90-те години едно проучване показа, че повече от неговите книги са продадени само на авторите Паолу Куелю и Даниел Стийл.

Неколцина от т. нар. утвърдени писатели се опитаха да имитират стила и сюжетите му, но не успяха. Книгите на Калчев и до днес се търсят най-много.

Той предрече в текстовете си гибелта на повечето от ликвидираните през годините бандити. Прогнозира дори убийството на някогашния министър-председател Луканов. Казваше, че знае кои са убийците на емблеми на лесното и бързо забогатяване, на лица като Илия Павлов, Васил и Георги Илиеви, Поли Пантев, Бай Миле, Клюна и т.н., но си пази живота и никога няма да каже.

Калчев твърдеше, че са се случили 90 процента от пророкуваните убийства.

Днес вече е ясно, че от всички "погребани" от Христо Калчев, жив е само Майкъл Чорни.

Различните бандити, повярвали в своите, по думите на писателя, "куха изключителност, просташки лукс и парвенюшки палати", не разбираха как така един "софийски драскач", който рядко излиза извън барове и ресторанти, познава с подробности живота им, оргиите им, престъпните им техники.

"Още в "Нерон Вълка" аз представих структурите и как са създадени групировките и кой ги създаде... 90 от 100 полицаи минаха на другия бряг. Това е ясно на всички. Кой е най-добрият наемник? Обученият наемник. Кой е обучен наемник? Бившият полицай," обясни той навремето пред в. "Труд".

Онези, които се чувстваха описани или засегнати от съчиненията му, както и завистниците пускаха всякакви слухове за него. Той отговаряше:

"Да, аз съм поръчков писател. Докато пиша, си поръчвам водка."

По друг повод казваше: "Политици няма в държавата. Има хора, които временно са се добрали до властта и които задължително обслужват интереси, защото всяка силова структура си има парламентарно лоби."

Попитан за "корените на мрачното вдъхновение", Калчев казваше: " Бях четиригодишен, когато

на първи май 1948 г. отведоха баща ми в Белене. За нищо, без съд и присъда.

Той и двамата му братя излежаха там 19 години и половина, само защото бяха възпитаници на прочутия цариградски "Роберт колеж". Изселиха семейството ми от столицата в Делиормана От 48-а до 53-та ни подмятаха и местеха по разни турски села, после в Балчик. В село Враникон, Поповско, където живяхме три години, аз, майка ми и баба ми бяхме единствените българи.

... Татко беше сериозен човек. До края така и не ми разказа за преживяното в лагера. Имало ли е изтезания, нямало ли е, на какъв режим са били... Една дума не обелиха, нито той, нито братята му... Ако не беше майка ми, сигурно щях да стана не писател, а зидаромазач. Издържаше ме, като даваше у дома частни уроци по английски и френски".

След 1990 г. обясняваше, че се е захванал да пише една-единствена книга, само че я издава на отделни части.

"Кръстих я "вулгарни романи", за да не я нарекат така критиците.

В нея използвам езика на улицата, защото друг не е възможно да се употребява в такава обстановка. Един ден ще сумирам целия този труд от вулгарни романи и ще го озаглавя "Кървавият преход на една нежна революция". Тогава ще стане ясно. Ще се разбере, че "Калигула Бесния" и "Нерон Вълка" са били исторически четива, само маскирани като вулгарни романи..."