Живея в град край река от полиетилен и пластмаса, на 495 километър, казват. Реката си има име и се предполага, че в нея тече вода, но аз я наричам просто Пластмасовата река. Но не, не е чак толкова еднообразно, сиво и скучно. Напротив, цветно е, дори прекалено. Понякога по залез седя на брега и, гледам лъчите на заспиващото отвъд течението слънце, и си спомням приказката за Златното момиче от детството си – сещате се - за сирачето, магьосницата и за реката с червената, зелена, бяла и златна вода…
Та такава е и моята Пластмасова река. Тя мие бреговете на цели 10 държави и събира водите на още 300 рекички по дългия си самотен 2850-километров път към Голямата вода – морето. В началото реката няма цвят, прозрачна е, чак да ти стане скучно и стерилно. Надолу обаче реката става весела и шарена. Често почервенява от вливащите се в нея каолинови хвостохранилища. Позеленява при цъфтежа на планктона при жега и ниска вода, преситена от замърсяване. Случва и се /напук на приказката/ да стане даже черна, ако по нея на изток тръгне нефтен разлив. Бяла е, щом някой шлеп при авария изсипе в нея токсичния си товар. Но най-много я обичам така – златна – гледана срещу лъчите на залязващото слънце, когато през слънчевата пътека насред реката минават една след друга червената вода, зелената вода, черната вода, бялата вода…
Феерия!
Такава е моята Пластмасова река. Тя носи чудни богатства от незнайни страни. Вярно някои от тях преминават транзит край моя бряг, устремени в ленивия си път към морето. Други обаче се закачат в тръстиките, храстите и треволяка, увисват по понтоните и по бедрата на къпещите се, утаяват се по бреговете, на дъното и в хрилете на омърлушените риби.
Тук – в реката, навремето - за пръв път видях пластмасови чашки за кафе. Стотици и хиляди. Политилиеновите торбички изписват причудливи танци във водата. Бутилки, автомобилни гуми, опаковки от храни с надписи на десетки чужди езици, гумен ботуш, купища използвани прибори за еднократна употреба от кетъринга на круизните кораби, химикалки, пъстроцветни нефтени петна, нечия захвърлена стара плажна кърпа, кофички от кисело мляко и кутийки от сладолед, пластмасови чашки за кафе…
Съкровища!
Пластмасовата река!
Понякога седя замечтан на брега и си представям как Ихтиандър доплува до Пластмасовата река откъм морето и се опитва да се пребори с течението и с … хм… цветовете и, и се подсмихвам. Дали биха я преплували всички онези антилопи гну, зебри, газели и биволи от Африка ако сезонният път на миграцията им минаваше оттук? Какво ли би си помислил капитан Немо, щом изплува насред течението и с „Наутилус” и се опита да види нещо през замазания с какво ли не телескоп?...
Често, седейки срещу залеза край реката, мечтаейки, ожаднявам. Може би е от слънцето отсреща, може би от жегата, остатъчната радиация или просто така. Човек като гледа река и си представя вода, в крайна сметка. Не пластмаса. Не боклука на цял един континент, а често и своя собствен боклук. Ще му се, като по филмите, да наведе морно чело към реката, да загребе с пълни шепи от бързоструйната, бистра като там – по-нагоре, вода и да пие, да пие, да пие…
Навеждам се несъзнателно.
Протягам шепи.
Дори примлясвам.
После някой шлеп, борещ се с течението, протяжно надува сирената си.
Сепвам се, дърпам се уплашен назад.
Покрай мен по реката бавно отминава надолу по течението трупче на водна птица с мазутни петна по крилете.
Нe, няма да пия.
Не и от Пластмасовата река.
Червена, черна, зелена или бяла…
Не!
Живее ми се.
Искам да съм здрав.
Искам да е здраво всичко живо покрай нея и край мен – от началото до края на реката, чак докато стигне целта на дългия си път до Голямата вода… Но, уви - и тя е черна… Някои я наричат просто Черно море.
Чудя се защо.
Пластмасово море, бих казал, но какво от това.
И оставам вечно жаден…
