Планинско сърце

Какво като имах високо платена работа и ме пращаха на командировки или така наречените работни семинари в чужбина... Също и най-скъпата спортна кола в квартала. Най-качествения гранитогрес в кооперацията. За жалост всичко това вървеше ръка за ръка с най-самотните празници, най-неукрасената Коледа и най-отчаяните петък вечери на дивана. В моя куц мъжки живот нямаше квинтесенции и поанти, просто монотонност и загуба на време...

Не ти го пожелавам. Помня, че имах сърце, но знае ли човек къде го изпуснах и кой го настъпи. Едно смачкано, разчленено сърце на някоя улица с изтъркан асфалт. Гледаш го отгоре... Отгоре винаги всичко изглежда по-красиво.

Един ден се събудих и реших да си купя вестник с обяви. Обяви за работа, купувам/продавам, търся... Исках да си купя сърце. С изненада установих, че нямаше нито една обява от магазин за сърца. А аз си мислех, че вече всичко може да бъде купено от примамливите магазини с лъскави витрини... Представях си как влизам и продавачките ме обстрелват със своите псевдоусмивки. После започват да се надпреварват да рекламират и презентират разните модели сърца: "Имаме всякакви! Последен модел с три камери и три предсърдия. Ако пък търсите нещо по-изгодно, можем да ви предложим от намалените с 50% от миналогодишната колекция. Изключително добре изпомпват кръвта, просто излязоха от мода..." Избирам си по едно и от двата вида - по едно за делник и празник. Излизам от магазина с олекнал портфейл и две маркови чантички. Не, определено няма такива магазини...

Отидох при психолога ми. Попитах го дали няма връзки в градското кардиологично отделение. Разочарова ме с отрицателния си отговор. Но ми даде един от онези съвети, които карат пациентите да се чудят кой точно е този с менталните отклонения. "Намери си шантаво хоби! Може да откриеш и ново сърце заедно с него..."

Опитах джогинг рано сутрин. Втръсна ми от слушалките в ушите, без които иначе не можех да издържа и 500 метра. И от стопаните, и кучетата, които взаимно се разхождаха около мен. Това хоби не ставаше. Записах се на латино танци. Мнозинството от необвързани отчаяни жени на средна възраст в моята група ме изкарваха извън контрол. Чувствах се като мъжкия вариант на хубавата Елена, за която в моя случай необяснимо по каква причина се водеха войни. Загърбих и това начинание. Случайно на кръстовището пред офиса ми дадоха листовка за любителски курс по грънчарство. Защо пък не, ето едно шантаво хоби, казах си... Учителката ме накара да си тръгна още първия път. Постоянно ми правеше нелепи забележки. Та аз бях просто жалък аматьор, за бога!

Петъците минаваха, диванът все още беше единствената ми компания. И все пак признавам - случих на добър слушател... Никога не спореше, не ми противоречеше и не ми даваше на всеки пет секунди досадни съвети. Стоеше си там, срещу телевизора - кожен и тъмно кафяв. Спокоен. Неволно го надрасках с мастило. Уплаших се за моя приятел и мигновено изтичах до килера за препарат. Не запалих лампата и за секунди се случи чудо. Спънах се във въдицата си от гимназията. Очите ми светнаха. Вече имах ново решение на проблема със сърцето. Оставаше само да изчакам слънцето да се покаже на хоризонта и да потегля...

Пътеката не се бе променила, въпреки последните двайсет години. Пазеше спомена за старите ми кубинки. Усмихваше се загадъчно и сърдечно с всяка подутина, неравност и цептина по осеяната с есенни листа повърхност. Дори въздухът сякаш имаше същия химичен състав както когато тук идвахме с татко. Аз носех тежката раница с всичките рибарски принадлежности и храната. Татко казваше, че така ще стана мъж. Аз го гледах с големите си кафяви очи и му вярвах. Вярвах му безрезервно, безусловно и по детски. После се скривах зад големия бор, докато той събираше червеи за стръв. Винаги откриваше скривалището ми, а аз никога не си правех труда да измислям ново. Обожавах да ме намира и да ме гъделичка, а смехът ми огласяше гората. И дървото беше същото. Мирисът на смола се носеше от загрубялата му кора. Пак се почувствах на осем... И зачаках татко да ме намери, но уви, той не се появи с буркана, пълен с беззащитни червеи.

Стигнах до реката. Бурните води се удряха в скалистия бряг, есенните листа танцуваха по неспокойната повърхност и танцуваха някакъв непознат танц, подчинен на чудновати закони. Някога двамата седяхме на големия камък и гледахме реката. Можехме да прекараме в това състояние на нирвана часове, дни дори. На осем едва ли съм знаел какво е бог и в кой бог точно вярвам. Сега съм убеден, че тогава, на това място, съм бил най-близо до него. Да се върна там след толкова месеци, след толкова пропилени възможности, скъсани дънки, откраднати спомени, отлетели приятели и счупени чаши бе като спечелена битка срещу всемогъщото Време. Да му откраднеш под носа един миг, който ще помниш вечно и който наистина е безценен, се случва изключително рядко. При мен беше първият път.

Ходил ли си някога на риболов? Може би ти изглежда крайно безинтересно и скучновато. Това е моята нова стара страст. Да надхитриш рибата, да я излъжеш по най-майсторския начин, че да клъвне и да се улови именно на твоята въдица. Да я пребориш на нейна територия. Не е ли това постижение само по себе си? Помня как татко всяка събота отиваше там, в гората, високо в планината. Да търси пъстървата в леденостудените води. Мама мислеше, че я пренебрегва. Просто не разбираше, че за него съществуваше само една любов и нищо не можеше да я замести. Нирваната. А до нея достигаше само там. Където зелените борове шептяха своите истории, където всяко камъче имаше определено място...

Психологът ми бе прав. Рецептата се състоеше в намирането на хоби. Всепоглъщащо, уникално, шантаво. Хоби, което водеше свой собствен живот. Така в един хубав слънчев ден, седнал на камъка, съвсем неочаквано и като гръм от ясно небе на въдицата си улових най-странната "риба". Едно красиво, туптящо сърце. Моето сърце.

Там, високо, в планината повярвах в чудеса...