Оа аряме очите си и посрещаме света. Всяка сутрин. Всеки ден. Вдишваме дълбоко и свежият, чистият полъх ни обладава. Виждаме красотата в живота-цветята, животните, капките вода падащи от небето при дъжд. Възможността да се взираме в изяществото на природата. Да усещаме аромата й. Да чуваме мелодията на вятъра, примесена с песента на птиците. Възможността да докосваме всяка една материя около нас и тя да ни принадлежи. Прашинките. А листата падат и се реят около нас.
А дъждът безспирно ромоли подир стъпките ни. И ние чуваме, усещаме, виждаме, докосваме. Обичаме многообразието, защото то е част от нас, както и ние самите сме негов оттенък. Вдишваме дълбоко и заедно с разкошната ни планета образуваме едно цяло. Сливаме се с материята, която радостно ликува. Затваряме очите си и отблъскваме света. Постоянно. И утрините-те не са ни нужни. Не искаме да дишаме, а и да искахме, би било трудно, почти невъзможно.
Свежият полъх не съществува. Не можем да видим красотата в живота ни от гъстия фабричен дим. Цветята изсъхнаха. Животните бяха избити. Капките вода ни носят само отрова. Пролети по собсвената ни плът. Нашите гнусни сокове. Собствената ни отрова. Природата изгуби възможността да ни показва красотата си, ние и го причинихме. Аромат на дим и малко утайка от собсвената ни злокобност. Мелодията на машини и бодри двигатели, звук на желязо. Впиват се в нас, в костите ни. Не докосваме материята, защото ни е страх, че е по-отровна и от нас самите.
Прахта ни задушава, затова предпочитаме оковите на затворените пространства. А дъжда-наблюдаваме от своето убежище. Малко, стерилно, бездушевно. И един малък, мръсен прозорец-запечатан, никога открехнат. И ние преставаме да чуваме, усещаме, виждаме, докосваме. Намразихме всичко, защото ние винаги бяхме на първо място. В последствие ни се наложи да намразим и себе си. Многообразието остана блед спомен пред изчадията, в които се превърнахме. И цялото се разпиля на хиляди ненужни прашинки. Ние хората сме тези прашинки.
Понякога се връщаме назад. През тъмния, запечатан прозорец се процежда красив, златен слънчев лъч. Напомня ни, че бяхме истински. Че умеехме да се наслаждаваме на малките неща от заобикалящия ни свят. Умеехме да обичаме. Умеехме да почитаме всеки малък детайл, с помощта, на който се гради всичко около нас. Че не означената с цифри хартия, а този едничък слънчев лъч ни правеше щастливи. Истински. Правеше ни хора. Седим сред фалшивата реалност, но все пак си спомняме. Седим заобиколени от предмети-вярно красиви, но предмети.
И осъзнаваме, че те не могат да заместят цветята, храстите, дърветата и хилядите падащи листа. Липсва ни на седим на земята като малки деца и да бърникаме из пръстта. Да, точно из тази рохкава, влажна пръст. Пръстта, която ни цапа, но която не е пропита с химикали и отрова. И да-липсва ни. Липсва ни да е безмислено, но истинско. И да. Какво чакаме?
Нека заедно да отворим пак очите си, за да видим проблясъците на слънчевия лъч. Хайде заедно да прегърнем всяко живо същество и да го обикнем отново-този път завинаги. Защото ние принадлежим един на друг. Защото всеки жив организъм е от значение. Защото заслужаваме да чуваме, усещаме, виждаме, докосваме. Защото искаме да дишаме. Да бъдем едно цяло. Защото няма по-хубаво нещо от това да бъдем истински.
Източник:
netinfo
