О казва се доста трудно да измъкнеш един арт мениджър далеч от компанията на произведения на изкуството или на хората, които ги създават.
Заварвам Олимпия Николова да се забавлява с Google Earth - заедно правим една бърза обиколка на Земята. Радва се като дете на цветните петна и отново ги вижда като картини, но гледани от космоса.
Неусетно, със зуумването на сателитните снимки на континентите започва и нашето отдалечаване от делничното и прозаично всекидневие, за да попаднем в космоса на художниците. Дори празниците протичат по-различно за хората, посветили се на изкуството.
Олимпия още пази върху лицето си спомена за прясно прекараната в Созопол Нова година. "Вече ще ходим на море само през зимата - толкова е спокойно и красиво. Рибите бяха излезли на брега, снимала съм и едни розови облаци, които се отразяваха в морето на залез. Можеш ли да си представиш, даже видях цъфнал храст навръх Нова година."
Убеждавам се, че Олимпия наистина може да забелязва красивите неща. Докато обяснява за морето, тя се вълнува и предава това чувство. Същото е с картините. За нея това е необходимата глътка въздух след "една доста тежка година, в която се преместихме в ново жилище и се занимавахме с ремонти, паралелно с натоварената ни програма. Оцеляхме, което значи, че ще живеем дълго, толкова камара работа прехвърлихме."
Редките моменти на отдих през годината са посещението на биеналето в Истанбул и гостуването в новият арт център на Вихрони Попнеделев, "където беше поканил приятелите си от група "Градът".
От мислите за галерията и изкуството Олимпия може да бъде изкарана единствено от шестгодишния й син Марко. "Много ни изненада, като поиска да направи подарък на самия Дядо Коледа - самобръсначка." Марко е фен на "Междузвездни войни" и музиката на Моцарт.
Вкъщи готви Андрей. "Той има усет за манджи. Напоследък се научи да прави страхотно суши. Брат ми, който е музикант и живее в Австрия, го научи."
"На 15 години осъзнах, че предпочитам да стоя зад сцената, а не на нея. Може би защото имах много ранен старт - записаха ме да свиря, когато бях на 3 години. Родителите ми са се занимавали дълго с музика и като дете бях пресирана да свиря с часове. Така че успях да намразя сцената и това да си център на внимание. И двамата с брат ми нямахме избор да не свирим на някакъв инструмент. Направо ни питаха на какъв инструмент искаме да свирим. Чак в 9 клас разбрах, че има деца, които не свирят на никакъв инструмент."
Олимпия признава, че благодарение на учениците от художествената гимназия е станала още по-позитивна. За разлика от някои пораснали художници тийнейджърите се подкрепят, вместо да си завиждат.
"Изложбите на ученици за мен са не по-малка гордост от тези на утвърдените имена." Дава пример с Ангел Петков и неговите кинетични инсталации, които събират очите на публиката.
"Галерия "Дебют" има предимството да е начална точка за повечето арт експерименти на бъдещите големи имена в българското изкуство."
Олимпия е въведена в сложния свят на арт мениджмънта от изкуствоведа Димитър Георгиев Димитров (известен сред художниците като Д.Г.Д.), който е завършил в Полша. Той я назначава в Софийската градска художествена галерия. Олимпия е възхитена от стила му на работа, как успява да накара дори и най-сприхавите художници да го заобичат.
"Мисля, че ги впечатлява с изключителната си ерудиция и спокойствие. Вече почти няма такива куратори." Още в самото начало на обучението Д.Г.Д. предупредил Олимпия с думите: "Госпожице Николова, в нашата професия трябва да умеете да пиете."
Младата арт мениджърка все още се учи на този стар "занаят". Един от първите по-сериозни ангажименти за Олимпия е годишната изложба на Сорос, едно доста дръзко начинание за средата на 90-те в България. "Тогава експозициите бяха постоянни и почти нищо ново не се появяваше."
Следва изложба на 19 немски концептуалистки, която също звучи революционно за времето си. "Тогава за пръв път се чуха имената на младите български концептуални автори - Гатев, Хубен, Тушев, Черкелов". Олимпия участва активно и в организацията на първите салони на софийските галерии и първите търгове.
"Беше едно много динамично време за изкуството, тогава тръгнаха и първите 2 частни галерии. Беше се акумулирало много силно желание за промяна в доста позаспалия галериен живот."
Олимпия е свидетел как много от новопоявилите се частни галерии фалират по една или друга причина. "Да ръководиш галерия изисква пълно и непрекъснато себеотдаване. Времето е най-силният противник на лошите галеристи - тези, които не си вършат добре работата, фалират. Да имаш галерия е една много сериозна работа и като видиш на третия месец, че я вършиш с голям зор и ти идва в повече, се отказваш. Това не е да направиш една-две изложби, да свикаш медиите да ги отразят и да смяташ, че можеш да седнеш и да си почиваш. Трябва непрекъснато и всеки ден да мислиш кой ще е следващият ти автор, ако искаш наистина да успяваш да се задържиш на върха.
За кратко Олимпия работи в "Ирида" и след кратка пауза, в която осмисля нещата в живота си, се стига до конкурса за галерия в художествената гимназия - бъдещата "Дебют", която в края на миналата година навърши 2 години.
За това време тя не само се утвърждава като една от водещите в София, но и спечелва на Олимпия славата на откривател и преоткривател на таланти. Затова от миналата година й поверяват и новооткритата галерия "София прес".
"От април досега съм направила 9 изложби там, сред които особено ценно е изваждането на едни позабравени и недооценени имена - внучката на Кръстю Сарафов Сирма Сарафова-Ораховец и Стефан Първанов-Байката."
Що се отнася до конкуренцията, Олимпия не възприема останалите галерии като съперници, "толкова много ниши има, че това би било безсмислено. И страшно се радвам, че художниците правят винаги различни неща, така че, ако се случи някой да ме изпревари и открие пръв изложба на даден интересен за мен автор, аз не се отчайвам и го каня, веднага щом натрупа нови работи".
Преподавали са й лектори от цял свят, включително мениджърът на Кралския шекспиров театър. Оказва се, че всичко написано за арт мениджмънта не важи за изобразителните изкуства, защото, като се говори за арт пазар, се има предвид голяма публика и не се отчита, че едно произведение на изкуството се купува само от един човек, зрител или музей - това е като да продадеш суперскъп часовник, който е уникален, неповторим.
"Механизмите на масовите изкуства не важат, това не е като да напълниш един театрален салон или кинозала. За мен успехът в арт менажирането не идва задължително с по-големите продажби. Най-важното нещо е промяната на цялостния климат и нагласи на обществото. В свободния пазар хората се самозабравят и резултатът е, че въздухът се насища с все повече художествена самодейност, прикрита зад качествена реклама. Моите професионални амбиции са да се даде път на по-елитарни автори, доколкото в България изобщо можем да говорим за елитарно изкуство, но поне за професионалисти. Защото свободният пазар така или иначе се грижи за масовия зрител. Добрите музеи и галерии правят културната атмосфера на един град, те изваждат на показ по-дълбоките процеси и явления, те имат една малка, но затова пък доста взискателна елитарна публика."
Олимпия започва да разбира по-добре гледната точка на художника, откакто заживява с живописеца Андрей Даниел. "Когато живееш с истински художник, целият ти живот се превръща в една непрекъсната среща с изкуството, дишаме всеки ден в ритъма му. Не можеш да изискваш от художника насреща нещата да текат равно и като в един калъп, даже напротив, трябва да се радваш на всяка една провокация и различност, на всеки нов момент. В един момент даже и продажбите не са всичко, виждала съм автори, за които фактът, че харесвам неистово дадена тяхна творба, е достатъчен , за да ми я подарят и да изпитат от това страхотно удовлетворение, все едно са я продали."
"При работата с художници винаги си на ръба да сбъркаш. Те са суперчувствителни хора и усещат всяка твоя мисъл и незаинтересуваност. Същевременно често ти се оказваш единствената по-силна връзка с реалността за даден художник, който се е потопил изцяло в творческата страна на нещата. Ние се занимаваме с връзката между фантастичния свят на художника и реалността - търсим и организираме най-добрия начин дадени произведения да стигнат до публиката, как да бъдат поднесени и как да бъдат съобщени на публиката, така че да станат част не само от света на художника. Затова е особено важно да имаш индивидуален подход към всеки от художниците, които излагаш.
Ние сме като джазовите музиканти, трябва да владеем техниката на шест и същевременно да импровизираме непрекъснато. Защото се случват всякакви неща и често се налага да превърнеш дефекта в ефект и освен това често всичко се прави в последния момент, тъй като и художникът се случва да завършва картина в деня на изложбата."
Олимпия смята, че освен при художниците разнообразие трябва и при галериите. "Големите галерии са институции. Всеки данъкоплатец има правото да отиде и да получи своето време за култура, това често се забравя от политиците. Тежките и по-продължителни експозиции на известни автори са приоритет на големите държавни галерии - тяхната работа е да образоват по-широката публика. При малките се правят откритията на нови или добре забравени стари таланти и те са по-динамични и разчитат на вече образована публика, която има натрупани културни пластове, за да разбере и оцени новите явления."
"Дебют" прилича малко на арт лаборатория и за мен е важно учениците от художествената гимназия, която се помещава над галерията, да виждат наистина добри работи, независимо дали са от Китай, Южна Африка или от някое родопско село."
Олимпия смята, че изкуството е онова, което може да даде най-истинско самочувствие на нашата нация, особено в настоящия момент, когато светът се глобализира и всеки трябва да заяви своята различност по най-добрия начин, за да оцелее.
"Мисля, че това е причината хората да продължават да ходят на изложби на български художници. Най-важното, което ни липсва като сравнение с европейските държави, е липсата на бюджет за промоция. Втръснало ми е от ходене по семинари, обучаващи за усвояване на целеви пари за проекти в областта на изкуството, и си мисля, че това малко обръща каруцата и поставя в основата на всичко получаването на дадени пари. Според мен творческият процес трябва да е независим от това. Художникът трябва да слуша вътрешната си интуиция, а не гласът на бизнесмена, който си поръчва поредната идея и си плаща като в магазина, както се получава напоследък. Най-добрият вариант е първо да се субсидират държавните колекции.
Защото от двайсет години големите ни галерии нямат пари, за да купуват произведения на изкуството. И този факт не задвижва живите художници, не ги кара да се чувстват истински оценени. Затова и пазарът е толкова хаотичен, защото всеки с достатъчно пари може да определя кое колко ще струва, липсва обективна, необременена от бизнес интереси критика и подбор. Държавната оценка, изразена в купуване на картини от даден автор, би показала най-добре неговото място."
Живеем в държава на суперконсуматори, които се интересуват единствено от поп култура, и нуждата от елит постепенно се затрива и обезсмисля. Това, което мен лично много ме дразни като данъкоплатец, е, че дори националната телевизия няма по пет минути за култура след вечерните новини в праймтайма, както има за спорт. Вярно, че сме спортна нация, ама все пак!
Примерно само в София всеки ден се случват по 20-30 културни събития, но в новините те не се отразяват и у хората се създава впечатлението, че културата не е важна и няма особена стойност и нужда от нея. Никой не се замисля, че една изложба всъщност е едногодишният труд на доста хора."
