Мечтите на Затворника

 Затворникът гледаше през решетките. Всичко беше размазано и нереално. Някой, за да увеличи мъката му по свободата, беше залепил плакат на планина на една от стените, с чисто и спокойно езеро. Затворникът го поглеждаше, сърцето му се свиваше за миг и после пак потъваше в сивото на затвора.

Понякога местеха затвора в планината, или до изворче, или в някоя беседка в парка. Друг път - в кола, на задната седалка, в дамска чанта за плаж, или в мазето. Където и да го местеха, Затворникът си оставаше сив, нещастен и мъртъв.

Преди време Затворникът живееше в страхотно малко градче. Зелено през лятото, бяло през зимата. Обожаваше всеки един ден от живота си. Харесваше да се разхожда. Влизаше в къщите на хората, излежаваше се на склона на баирчето, наричано с ирония от местните „Планината” и се гонеше с рибките в поточето. От време на време скачаше в някоя кофа или буре, после галеше корените на доматите и пипера и пак хукваше да се забавлява. Зимата, когато хората от градчето стояха повече до печките, скачаше от тенджера в тенджера, закачаше малкото останали, незаспали цветя и от време на време си говореше с капчуците. Понякога, когато хората се събираха да пият кафе, се промъкваше през чешмата и се настаняваше в стъклена чаша на масата им. Когато пътуваха, се превръщаше в кладенче. Когато плачеха, галеше бузите им.

За първи път Затворникът си помисли, че може да му отнемат свободата, когато миейки пода на сладкарницата в градчето, видя пластмасова кофичка с кисело мляко. Той се загледа в странната къща на киселото мляко и реши, че това е грешка и че хората скоро ще си върнат стъклената къща на млякото. След няколко дни и бозата се появи в пластмасово шише, после и за яйцата измислиха странно пластмасово място за спане, вместо картоненото.

Затворът си е затвор, въпреки че хората се постараха да изглежда добре. Затворът е прозрачен, бял, син или зелен. Затворникът се успокояваше с мисълта, че все някой ден ще излезе на свобода, но пластмасовите стени постепенно убиваха вярата му. Случваше се хората да забравят затвора до някое дърво на далечна полянка. Затворника се опитваше да излезе, но пластмасовият затвор обясняваше, че това ще се случи най-рано след около 1000 години.

Затворникът знае, че хората няма да му върнат свободата такава, каквото я помнеше. Знае, че ще се появява само, след като си плати, на масата, на която хората пият кафе. Знае, че вече няма да го вземат със себе си, когато е закъснял при някое кладенче. Знае, че вече няма да може да си играе с рибките в реката, защото нито има рибки, нито водата става за къпане. Знае, че хората ще продължат да му отнемат местата, на които почива, защото даже Затворникът не е толкова луд, че да почива на грозни, изкуствени, пластмасови места.

Но поне се надява, когато хората го затварят за дълго, да е в прекрасна стъклена къщичка, когато е на разходка – да го вземат от кладенчето, а когато реши да се къпе в реката – да има поне една весела рибка.

- Може би – каза пластмасовия затвор, забравен под вековно дърво – може би, когато те пусна след 1000 години...