Опитвайки да се "отделя" от софийския шум, усетих забравения мирис на намокрено дърво /скоро беше преваляло/, видях през двата отвора части от сградите наоколо без небе и за секунди се отпуснах в люлеещото се място за сядане. Свистенето на колите бе почти заглушено от приседналите край Археологическия музей трима възрастни улични музиканти, които в съпровод на акордеон, китара и дайре припяваха: "Че на света е само една, една, нашата мила родна страна..." и "Тум-ба-ла-ла, тум-ба-ла-ла, тум-балалайка..." Отвън елегантен млад мъж с костюм и бяла риза учтиво пускаше посетителите един подир друг в "Обиталището". Наблизо неколцина полицаи пазеха паркинга пред банката. Беше 10:30 часа, 25 септември. Едно произведение живееше в предвидени условия своя живот. Като нас или за разлика от нас?
Тази изключително пластична, изразителна, богата и жива форма е изпълнена по отдавна забравената технология на изграждане на родопските къщи ? дървен плет, обмазан с тор. И може би наистина щеше да звучи като носталгичен спомен/копнеж за топлина и закътаност, ако в крайното решение не беше използван с подчертана щедрост лъскавият сребрист метал на носещата конструкция и на влизането/излизането и мястото за престой.
