В новото представление на Стефан Москов може да се види всичко, което само при него сме виждали. Например, от един стол да създаде спектакъл. В случая това е стол, който става жълт от залялата го жълта светлина. После става трон. Както винаги, при Москов играят не само актьорите, но и предметите. Превъплъщението и травестията, задвижени от импровизацията и въображението, са основните играчи в неговия театър.
И така, с превръщането на стола в трон, той става "магичен". Всеки иска да седне на него. Всеки иска да притежава власт. Иска и Душко, избиращ да се казва Дуче (Иван Петрушинов). Той заеква като Тарталя от пиесата на Гоци, но също и говори меко, както мнозина от българските политици. Фъфлещият логопед (Емил Котев) не успява да го оправи, но столът на властта прави дефекта незначителен за другите. В любимата на режисьора Италия, която, обясняват на публиката, "приличала на ботуш", или в любимата му България, която "приличала на цървул", на този стол може да седне и "животно". Оттук нататък спектакълът в наниз от сцени и гегове представя какво следва от това "сядане".
Играта се ръководи от двама критици (Пенко Господинов и Евгени Будинов), любими пародийни фигури на Москов още от "Мармалад", които тук се явяват като координатори на "театралния" смисъл на проекта - обясняват жанра "комедия" и позволените в него образи и действия. Заедно с това обаче те са и крайно пародираните от режисьора фигури на експерти, които "държат смисъла" и се опитват да регулират в някакви правила поведението на онзи, който седи на стола-трон.
Смисълът (Светлана Янчева) дори се появява, разбира се, като пародирана алегорична фигура от моралите и никога не си намира място на сцената и в действието.
В тази приказка по "Кралят-елен" на Гоци играта за властта показва страната на тъпанарите, в която се създава "партия на тъпанарите". Забавлението с този свят, в който владее де факто долницата, е пълно.
Ако в по-ранните си представления Стефан Москов иронизираше високото и разпадаше неговите символи, сега той пародира низкото, долницата, която владее страната. Отношенията между хората са се превърнали изцяло във функция на долницата - чалгата, свалките, освирепялото домогване до инфантилния крал Дерамо и стола е крайно пародирано, фигурите са крайно деформирани. Но както при Гоци и изобщо във всяка приказка има винаги баланс между доброто и злото, така и тук доброто е любовта.
Изборът на Дерамо (Владимир Пенев) на любима и кралица в обявения конкурс между "две хиляди четиридесет и осем девици" (точно като при Гоци) е пародия на всички подобни конкурси и журита и преобърната картина на "куцо, кьораво и сакато", подмамено за участие от домогването до властта.
Дерамо се оженва за Анджела (Ирини Жамбонас) в иронизирания стил на любовните шоу-програми, а дъщерята на Дуче, Клариче (Светлана Янчева), се оженва за Марко (Емил Котев) в също иронизирания стил на сапунените сериали.
Актьорите на МГТ "Зад канала" се забавляват в това представление, но приказката на Стефан Москов, която играят, за превърнатото във високо низко, за овластената долница е тъжна. Много от шегите и геговете, прескачащи тук от други негови спектакли и от "Улицата", дори когато отново им се смеем, са поуморени.
Срамежливо е затулена слабата надежда, дадена от режисьора на любовта и изкуството, докато различните й смисли (на истинската любов, на любовта по сметка и пр.) се карат на семинар. Остава единствено поуморената му романтична вяра в играта на въображението, тоест в театъра, в киното на любимите му неми филми и Фелини, в изкуството изобщо, която забулена минава през повечето представления на Стефан Москов.
Затова вероятно на сцената го няма Дурандарте, магьосника от пиесата на Гоци - неговата роля режисьорът скромно е оставил за себе си и актьорите.
в. "Култура"
