Капка по капка- живот

З�п �пивам. Светът се е смил във съзнанието ми. Някъде далеч чувам познатите домашни шумове- проскърцването на врата, стъпките на комшията от горния етаж, капането на чешмата в банята. Кап- кап- кап. Монотонния звук ме унася все повече и повече. Сънят идва и ме обгръща с топлата си пелерина, диплейки магия в гънките й. Но една мисъл, далечна и низвергната си проправя път, горда с правотата си: Трябва да стана и да спра чешмата.

Кап-кап изтича в тъмното водата;  кап- кап изтичат и стотинките в сметката за вода; кап-кап изтича и живота в канала. „ Глупости” присмива се сънят – „Защо ще ставаш? Няколко капки. Нищо работа! „

Но тези капки една по една, секунда по секунда се събират, стават чаша, кофа, езеро, река. Река, която изтича в канала. Загубена. Изчезнала. Сънят се засмива ехидно и се опитва да придърпа крайче от  илюзорното си наметало. Но аз мяркам забравен спомен- горката ми изсъхнала градинка, която забравих да полея;  кофите с вода, който влача от водоноската, по-време на летния режим; лозето на дядо, заприличало на късче от Сахара, защото близкия кладенец пресъхнал.  „Това са неща, независещи от теб. Промяна в климата, глобално затопляне, това предизвиква сушата”-оборва ме сънят- „ Какво ще промениш, като спасиш няколко капки вода? Само ще си развалиш рахатлъка.” Прав е!-мисля си малодушно. Нищо няма да променя. Какъв е смисъла да пестя водата, като половината от нея се разлива в течове по водопроводната система. Моите капки ли ще помогнат на света?

Какъв е смисъла да си гася телевизора, колко ток ще спестя? Нищо на фона на всеобщото разхищение.

Какъв е смисъла да събирам отпадъците разделно, като кофите са далеч от вкъщи, нищо не печеля за себе си, а и живея сред боклуци?

Защо да не използвам найлонови торбички, като са толкова удобни, а аз все си забравям платнената?

Нищо не зависи от мен! Защо ми е да се опитвам?„ Браво”-засмива се сънят и залепва очите ми. А после цинично разпъва пелерината си да видя бъдещето на детето си. Тя е мръсна, защото режима на водата е целогодишен . Тя е бедна, защото храната намалява и поскъпва. Тя е болна и бледа сред сивия смог, в който пътува. „ Глупости”-казвам този път аз. Но се събуждам. И осъзнавам, че ако всички мислят като мен, това не е кошмар, а предизвестено бъдеще.  Че никой нищо няма да промени. И за да започне да се променя света, трябва да се променя аз.

Затова ставам. Спирам кранчето. Проверявам лампите. Слагам си платнената торбичка в дамската чанта, да не я забравя. А сънят отново ми праща спомен- на пеещото поточе, което тече край селската ни къща и ме приспива с тихия си ромон. На капчиците вода, който капят кап-кап-кап. Стряскам се за миг. После се отпускам успокоена. Това е просто дъждът, който ще съживи градинката ми и ще напълни язовира. Чувствам се почти горда от себе си, като някакъв шаман.  Няколкото капки, който спасих,ще се умножат ако всички спасят по-толкова. И може би това лято  поточето няма да пресъхне, а ще пее, чисто и звънливо и ще ражда живот.