Кап-кап изтича в тъмното водата; кап- кап изтичат и стотинките в сметката за вода; кап-кап изтича и живота в канала. „ Глупости” присмива се сънят – „Защо ще ставаш? Няколко капки. Нищо работа! „
Но тези капки една по една, секунда по секунда се събират, стават чаша, кофа, езеро, река. Река, която изтича в канала. Загубена. Изчезнала. Сънят се засмива ехидно и се опитва да придърпа крайче от илюзорното си наметало. Но аз мяркам забравен спомен- горката ми изсъхнала градинка, която забравих да полея; кофите с вода, който влача от водоноската, по-време на летния режим; лозето на дядо, заприличало на късче от Сахара, защото близкия кладенец пресъхнал. „Това са неща, независещи от теб. Промяна в климата, глобално затопляне, това предизвиква сушата”-оборва ме сънят- „ Какво ще промениш, като спасиш няколко капки вода? Само ще си развалиш рахатлъка.” Прав е!-мисля си малодушно. Нищо няма да променя. Какъв е смисъла да пестя водата, като половината от нея се разлива в течове по водопроводната система. Моите капки ли ще помогнат на света?
Какъв е смисъла да си гася телевизора, колко ток ще спестя? Нищо на фона на всеобщото разхищение.
Какъв е смисъла да събирам отпадъците разделно, като кофите са далеч от вкъщи, нищо не печеля за себе си, а и живея сред боклуци?
Защо да не използвам найлонови торбички, като са толкова удобни, а аз все си забравям платнената?
Нищо не зависи от мен! Защо ми е да се опитвам?„ Браво”-засмива се сънят и залепва очите ми. А после цинично разпъва пелерината си да видя бъдещето на детето си. Тя е мръсна, защото режима на водата е целогодишен . Тя е бедна, защото храната намалява и поскъпва. Тя е болна и бледа сред сивия смог, в който пътува. „ Глупости”-казвам този път аз. Но се събуждам. И осъзнавам, че ако всички мислят като мен, това не е кошмар, а предизвестено бъдеще. Че никой нищо няма да промени. И за да започне да се променя света, трябва да се променя аз.
Затова ставам. Спирам кранчето. Проверявам лампите. Слагам си платнената торбичка в дамската чанта, да не я забравя. А сънят отново ми праща спомен- на пеещото поточе, което тече край селската ни къща и ме приспива с тихия си ромон. На капчиците вода, който капят кап-кап-кап. Стряскам се за миг. После се отпускам успокоена. Това е просто дъждът, който ще съживи градинката ми и ще напълни язовира. Чувствам се почти горда от себе си, като някакъв шаман. Няколкото капки, който спасих,ще се умножат ако всички спасят по-толкова. И може би това лято поточето няма да пресъхне, а ще пее, чисто и звънливо и ще ражда живот.
