Няма да направя това. Иначе ще стане още по-трудно да пиша, защото е точно толкова цинично да разсъждавам за значението на водата, колкото богатият да говори за бедността или ситият за глада. Единственото право е на жадния. А аз не съм жадна. Отказвам да смятам и да говоря в проценти за нещо, което е вътре в мен, което тече всеки ден от чешмата и което виждам на спиращи дъха картини и снимки. Защото аз имам достатъчно вода и тя е част от моя ден. Свикнала съм да е много просто, ако ожаднея, наливам си вода. Тя е там. Удобно бях забравила, че повече от един на шест човека на тази земя изпитва недостиг на безопасна вода за пиене; повече от двама на всеки шест човека нямат достъп до адекватна канализация и хигиена. Така казва статистиката. Това прави милиарди хора, които жадуват...
И реших да направя интервю с жаден. Като онова прочуто интервю с Господ. Но аз не познавам никой жаден. Никой около мен не е в числото на онези един или двама на всеки шест. Затова се опитах да си го представя.
- Искам да направя интервю с теб за водата.
- Какво за водата?, попита жадният.
- Ами за значението на водата. Какво е да си наистина жаден?
- Ти виждаш океани, морета, езера. Аз имам капка. В очакване до следващата. Моето време е между две капки. Ти вероятно си добра християнка и можеш да споделиш една от две ризи с ближен. Аз трябва да споделя една капка с още много жадни.
Поетите обичат да използват изразителни думи като „жадувам", за да украсят речта си. Аз научих ужасяващото значение на тази дума, преди да се родя. И тук никой не я смята за поетична.
Ти можеш да виждаш в мащаб. Аз виждам света през капката. Ти мечтаеш и живееш за бъдещето. Аз живея капка по капка.
Ти пиеш и се опиваш. И въпреки това, не усещаш щастието от това, което имаш. Твои са потоците. Аз имам ето тази капка. И тя значи за мен всичко -- побира всичките твои мечти, на приятелите ти, на непознатите. И когато я имам, аз имам всичко.
В твоя свят и новият живот се посреща с вода, и отишлият си живот се изпраща с вода. Тук животът се измерва в капка. И времето е без значение.
И все пак имаме нещо общо -- в това, че всички ние идваме на тази земя и си отиваме жадни. Жаждата е тази, която ни движи. И събираме опита от преживяното, полученото знание, всеки ден капка по капка. И на база на това променяме възгледите си периодично за това кое е наистина важно и значимо в живота.
- Имаш ли други въпроси?, попита жадният.
- Не, искаше ми се да имам други отговори.
Замислих се -- убедени сме, че щом имаме нещо, то винаги ще бъде там и ние имаме право на него. По презумпция. Затова то не е ценност за нас. Имам небе над мен, значи то винаги ще е там. Имам земя под краката си, значи тя винаги ще е там. Имам вода, значи тя винаги ще е там. Някой отнякъде ми е дал всичко това, за да го ползвам и си е мое. Няма нужда да правя нещо, за да заслужа всичко това. Нито пък нося някаква лична отговорност за всичко това, в случай че направя нещо грешно. Запитах ли се някога кой ми е давал това право? С какво го заслужих аз повече от някой, който няма това? Докато нещо не загубя, живея с мисълта, че повечето неща са даденост и мога да ги използвам. Но ако само взимам, кой е този, който ще дава?
Спомних си за онази мъдрост, която често се повтаря в речите: „Ние не сме наследили тази земя от бащите си, а сме я взели назаем от децата си". Можем ли да си платим заема? Може би сега сме вдишали от въздуха на някой друг; отпили сме от водата на някой друг или сме изяли храната на някой друг.
Ами ако принципът е всъщност капка за капка? Една си взел, друга трябва да дадеш. И утре мога да направя всичките 10 неща, които искам да постигна -- да съм богата, да съм по-красива, да съм прочела повече, да купя много неща. Океан от желания. Но днес съм пропуснала да дам моята една капка на този, който ще дойде утре.
