Усещах как слънцето изгаря цялото ми същество, но нямах правото да мисля за себе си. Не и докато петнадесетгодишното ми момиченце гаснеше бавно. Треската му се увеличаваше с всяка секунда, то гореше. Знаех , че всичко от което се нуждаеше е малко вода. Просто няколко капки, за да болката и отмине. Трябваха и просто няколко капки, но аз не можех да и ги дам. Питейната вода бе на привършване и страната ни пое контрола над малкото останало количество. Всяка капка е немислимо скъпа.
Как се стигна до тук?
Още помня времето, в което всички имахме достъп до водата – просто трябваше да пуснем кранчето. Всичко бе толкова лесно, толкова безгрижно. Но нито един от нас не оцени какво богатство има, не и докато не го изгуби. Чувствахме се като господари на водата. Ползвахме е всеки път , когато имахме нужда. Мислехме , че тя винаги ще бъде под наш контрол. Колко много грешахме! Не ние бяхме господарите , а тя.
И ето , че сега не мога да помогна на болното си дете. Ето че сега трябва да гледам напуканите и от жажда устни, уморените и очи , търсещи покоя в студената прегръдка на океана. Това бе моето наказание за това , че пилеех най-голямото ни богатство. За това, че не оцених това , което имах. За това , че не спрях самоунищожението ни.
Казват, че човекът е разумно същество. Защо тогава трябваше да се стигне дотук ? Защо трябваше да загубим водата , за да осъзнаем, че тя е най-ценното ни богатство. Защо си го причинихме? Защо го причинихме на децата ни? Защо им отнехме безгрижието, детството, ЖИВОТА? Някой може ли да ми каже защо? Защо трябваше да се стигне до тук? Защо трябва да гледам как дъщеричката ми умира? Защо?
Една сълза се отрони и падна върху устните на детенцето ми. То бълнуваше. Говореше за морето, океана и колко спокойни изглеждат. Че те я канят да се присъедини, да усети спокойствието на водата. Спокойствието, от което така се нуждаеше. Знаех , че трябва да я пусна , че не мога да я спася. Събрах цялата си смелост и я целунах по челото , прошепвайки в ухото и „ Върви океана те чака”. Знам , че тя бълнува, че сънят и е причинен от треската. Но токова ли е лошо , че ми се иска да вярвам , че тя наистина вижда океана,че вижда малката рекичка, при която я водех всеки ден, когато беше малка. В която си играеше с часове. Така ми се иска да я заведа отново там, но това е невъзможно. Водите на реката са силно замърсени, заради петрола, изхвърлен в нея. Да аз не мога да я заведа, но може би тя ще отиде сама, нали? Може би духът и ще се слее с водата. Може би най-после жаждата и ще бъде утолена…
Това е всичко, което имам – голите надежди. Вярата , че някои ден ще мога отново да ида заедно с дъщеря си в онова райско кътче - край реката.
Аз имам единствено това, но ти можеш да промениш нещата! Просто трябва да оцениш това, което имаш . Да осъзнаеш какъв късметлия си, че можеш да утолиш жаждата си. Просто те моля, заради мен и дъщеря ми, съхрани това най-ценно богатство, съхрани водата – капка по капка!
