Днес се чува само тиктакането на часовника. Някъде има повреда и са спрели водата. Няма ги моите капчици живителна течност. Липсват ми. Кога ли ще пуснат водата? Запасите ми са символични и бързо свършват. Имам нужда от вода. Топло е. Направо горещо. Искам да пия чаша студена вода. Не, две чаши. Цялата съм прогизнала от пот. Трябва да се окъпя. Мивката е пълна със съдовете от семейния обяд. Над тях кръжат мухи. Лято е. Тяхното царство. Часовете лениво се точат, а водата все я няма. Започвам да се паникьосвам. Какво ще правя без вода?
Изведнъж си припомням, че майка ми е носила вода от близкото изворче с менците с кобилицата на рамо и стомната в едната си ръка докато се омъжи и отиде в града. След това баба ми е продължила да върши тази неблагодарна задача още десетилетие, докато построят водопроводната система на балканското селце. Колко вода можеш да донесеш така? Семейството е било голямо. Имали са и животни. Как ли са живяли с толкова малко вода? И днес по света има хора, които носят вода отдалеч. Помня и режима на водата в старата българска столица от моите студентски години. Винаги имаше някой дежурен, за да напълни кофи, туби и дамаджани когато пуснат водата. Къпехме в градската баня в центъра на града. Чакахме с часове да ни дойде реда. Неудобно беше, но се бяхме примирили. Сигурно с всичко необходимо е така. Свикваш да го имаш по-малко. И го цениш повече. Не го разхищаваш.
България е богата с водни ресурси. Всичко имаме – реки, езера, минерални извори... дори и море. Има райони където всяка къща, освен водопровод, има и кладенец. Копнеш, копнеш и бликва вода. Разглезени сме в това отношение. Разливаме и проливаме вода, колкото си искаме. Поливаме цветята, зеленчуците и овошките. Къпем животните. Мием колите. Другаде не е така. Пустинните площи се увеличават всяка година. Там водата има висока цена. Човекът има определена дажба вода. Животните също. Без храна може да се живее повече дни, отколкото без вода. Никога не бива да го забравям, когато развъртвам крана, когато оставям да тече водата и си мия зъбите, когато натискам по два пъти един след друг копчето на тоалетното качанче, когато... Сещам се за още двайсетина неща, когато прахосвам водата в дома или в службата си. Толкова рядко се замислям за това. Другите също. Приемаме, че водата е даденост, която никога няма да свърши. Както и че винаги ще бъде чиста, колкото и да я замърсяваме волно или неволно. Постоянни величини. Истината е, че те не са. Ние не искаме да проумеем това. Инатим се на фактите, с които учените ни засипват. Изглежда човешкият мозък не иска да приеме това, което не му изнася. Как иначе да си обясня това ни поведение?
Водата е част от човешкото тяло. Докато я има – ще ги има и хората.
