П редставете си, че вместо да привижда "добра воля и желание" у руския премиер Владимир Путин да пусне газа (докато самият Путин бясно хвърля документи по масата), Станишев беше отишъл в Москва с ясна българска позиция.
Представете си, че вместо "неприемливо е цяла Европа да се превръща в заложник на газовия спор между Русия и Украйна" изявлението беше, че България има договор, който спазва, настоява за компенсации за загубите от спрения газ и е готова да преразгледа големите енергийни проекти с руско участие у нас - "АЕЦ "Белене", "Южен поток" и "Бургас - Александруполис".
Както и самия газов договор, защото, ако можете да си го представите, той не предвижда санкции за "Газпром" в ситуация като сегашната. Там пише, че пропуснатите доставки ще се наваксат след възобновяване на подаването и цената за тях ще се намали с мизерните 4%, ако е лято, и с 8%, ако е зима.
Представете си, че когато спорът Русия - Украйна приключи, вече е лято!
Газовата криза носи загуби за българската икономика, които вероятно вече се измерват в проценти от БВП.
Вината за това не е на Украйна или на Тимошенко, на "Газпром" или на Путин, на международното положение или на ниските температури. Вината е на нашето собствено правителство.
Докато се опияняваше от "специалните" си отношения с Русия и кроеше велики планове да превърне България в "регионален център за транзит и разпределение на ресурси" (по Станишев), кабинетът пропусна възможности да защити фирмите и гражданите от ситуации като сегашната.
Нещо повече, това най-вероятно е съзнателен избор - така както тройката Станишев - Първанов - Овчаров съзнателно заложи на обвързаност с Русия и договори пакета от енергийни проекти непосредствено преди присъединяването ни към ЕС.
Доброволни заложници
Газовата криза оголи простия факт, че управлението на България дори не си е поставило за цел да гарантира сигурността на икономиката и да потърси алтернатива на зависимостта от Русия.
Обвинението е донякъде валидно към предните правителства. Но сегашното имаше повече възможности - имаше пари и имаше европейското членство, което да позволи подкрепа и свързване с газопреносните мрежи на други членки на ЕС.
България обаче доброволно се постави в ситуация да получава газ само по една тръба от един източник - Русия.
Не е вярно, че страната ни не е имала друг избор. В рамките на мандата на кабинета "Станишев" България е заобиколена от държави, за чиито газови мрежи има повече от един доставчик и премиерите им сега не са принудени безпомощно да тичат до Москва.
По същото време Гърция укрепи независимостта си и въпреки че е в по-неизгодна географска позиция, днес получава газ от Азербайджан по тръбата, която в края на 2007 изгради заедно с Турция.
Година по-рано енергийният министър Румен Овчаров съвсем официално е документиран да обсъжда с турския и гръцкия си колега възможностите за включване на България в газопровода. Вестник "Дума" дори го цитира да казва, че това "може да се реализира в най-кратки срокове".
Защо така и не се случва е въпрос, на който Овчаров ще трябва да отговори веднага след като излезе от удобната нелегалност, която избра след Нова година.
Още преди да се заговори за този проект (тръбопровод Димитровград - Комотини или Стара Загора - Гюмюрджина), имаше идея за изграждане на газопроводен байпас от България към Турция, ефектът от който щеше да е почти същият - достъп до гориво в случай на криза в отношенията с "Газпром".
Същата е съдбата и на проекта за връзка с румънската газопроводна система. Тя би дала възможност за достъп до европейската система от газопроводи и получаване на газ от всички източници, които захранват Европа, включително Северно море.
Участник в многобройните делегации на Овчаров твърди също, че дори е била намерена подходяща площадка до Кавала за изграждане на терминал за втечнен газ. Гърция и Турция имат такива и съответно са свободни да избират доставчици от Египет, Либия, Алжир, Нигерия. При това цените вече са по-ниски от тези на "Газпром".
Аргументът, че изграждането на такава площадка е скъпо удоволствие, просто трябва да бъде прибран, защото само за две седмици икономиката загуби повече пари от липсата на алтернатива.
Най-странното е, че изпълнението на всичките тези проекти беше и във финансовите възможности на България. Общата им стойност заедно с проекта за удвояване на капацитета на газовото хранилище в Чирен и изграждането на ново хранилище край Галата според различни изчисления е между 700 и 900 млн. евро - подобни суми се похарчиха предколедно от бюджетния излишък през двете последни години.
Правителството просто неглижираше тези възможности, докато премиерът се оплакваше, че "не всеки знае какво е да преговаряш с "Газпром" (пред в. "Труд", януари 2008), а лидерът на енергийната политика в този кабинет Румен Овчаров открито споделяше, че не вярва в успеха на европейския проект за газопровод "Набуко". На какво е разчитал тогава?
Само заради сантиментите на сегашната власт към Русия ли беше допуснато България да е в пълната беззащитност, в която се намира тези дни?
Политологът Огнян Минчев си позволява по-силна теза в интервю за "Дневник" през седмицата: "През последните две десетилетия Москва успя да възпроизведе в новите политически режими на Изток своето изключително силно влияние, базирано вече не върху идеология, а върху мрежите на бившите комунистически специални служби... Инструментът на това влияние е гигантската системна корупция, на която са подложени новите стари стопански елити".
Престъпна небрежност
Властта се провали и чисто ситуационно около спирането на газа, като показа нула грижа за индустрията, която иначе е основен стълб на икономиката и най-голям потребител на газ.
Сигналът за кризата, който "Газпром" изпрати още на 18 декември, не беше разчетен, не беше допусната вероятност за спиране на доставките и предприятията, клиенти на "Булгаргаз", не бяха дори предупредени, за да превключат на друг енергиен източник (там, където това е възможно). Последва хаосът от миналата седмица.
Сега заложници на избраната от правителството политика към Русия са цели сектори от индустрията - химическа и стъкларска промишленост, металургията и много съпътстващи производства по веригата.
А най-ударени са чуждите индустриални инвестиции на зелено, които избраха България уж заради сигурността на енергийните доставки и нямат алтернатива на газа.
Всички тези предприятия са принудени да спрат производството и могат само да се надяват, че кризата ще приключи, преди да изтекат трите месеца, през които единственото газово хранилище в Чирен ще подава гориво колкото да подържа системите им.
На този фон и предвид предисторията изявлението на Петър Димитров от миналата седмица звучи скандално: "Защо да обявим кризисно положение? Откъде накъде държавата трябва да поема разходите на топлофикациите и други предприятия, които си имат сключени търговски договори с доставчиците?"
"Празниците бяха проспани от отговорните институции, нито Министерството на икономиката и енергетиката, нито енергийният регулатор не са контролирали дали фирмите поддържат нефтени запаси, предприятията не са категоризирани по важност и невъзможност да работят с друго гориво.
Предупреждението от "Газпром" е изисквало оценка на риска, което очевидно не е направено. Цялата върхушка показа абсолютно неадекватно поведение при спирането на доставките на газ", смята енергийният специалист Георги Касчиев от Виена.
В кризата
Ако досега е имало някакви сантименти в отношението на българите към "големия брат" Русия, те вече изтекоха с последните капки газ в тръбата от Украйна. Показват го дори последните социологически проучвания.
В разгара на кризата на Станишев може да се признае само, че за разлика от какофонията около него в публичното си говорене опита да държи България към позицията на ЕС.
Вярно, премиерът не си позволи остротата на председателя на еврокомисията, който заплаши Русия и Украйна със съд, но поне даваше да се разбере, че редовно информира Барозу и "европейския отбор" за иначе безрезултатната си визита при Путин и Тимошенко в сряда.
Единствената възможност за България е в кризата да се придържа към позицията и лостовете на влияние на ЕС, а дългосрочно да търси изход от зависимостта си от Русия в рамките на енергийната стратегия на евросъюза.
Точно затова прозвуча толкова нелепо "идеята" на президента Георги Първанов от миналата седмица, че ето сега е моментът да се върне към живот 3-ти блок на АЕЦ "Козлодуй" (защо ли не поиска и 4-ти).
При това в съчетание със странния тон на енергийния министър Петър Димитров: "Справедливо е да очакваме компенсации от Европейския съюз за щетите, които ще понесе реалната икономика."
Изправена пред провала на Русия като надежден търговски партньор, България вече втора седмица не успява да "изчисти" тона и позицията си, какво остава за стъпките си оттук нататък.
Следващите седмици ще покажат доколко правителството може да се мобилизира, за да задвижи малките проекти, които ще увеличат запасите ни от газ и ще ни свържат с европейската газова система.
Миналия понеделник в Брюксел Димитров ги представи като пакет и поиска 400 млн. евро от общо 5-те милиарда, заложени по линия на Плана на ЕС за икономическо възстановяване от финансовата криза.
Но от кабинета се очаква да мисли още "по-едро". Кризата трябва да бъде използвана, за да се поискат ревизии в споразуменията с "Газпром". Последно те бяха предоговаряни преди две години от Румен Овчаров при нула прозрачност (дори спрямо собственото му правителство) и при сериозни съмнения, че националният интерес е защитен.
Истината е, че независимо от обясненията на Москва с договорите тя се е ангажирала да доставя газ на станция Исакча на румънско-украинската граница и споровете й с Украйна не я освобождават от този ангажимент.
Според някои от енергийните експерти България трябва да поиска в бъдеще газът да се получава на руската граница, а транзитът през Украйна да се договаря между София и Киев. Очевидно е също, че трябва да се въведат по-сериозни гаранции за доставките и компенсации при прекъсване. Защо не и да се постави отново въпросът за цената на газа.
Ако България има ясни цели, тя ще може да търси и начини. Невъзможно ли е да се мисли за обединяване на няколко страни, членки на ЕС, в подобна на нашата ситуация, които заедно ще са по-силни при воденето на преговори с "Газпром"?
И не повдига ли сегашната криза въпроса за преразглеждане на другите големи енергийни проекти, в които властта охотно се ангажира с Русия - като АЕЦ "Белене" например.
Засега нищо подобно не чуваме от властта. След срещата си с Путин Станишев потвърди само желанието на България да бъдат отстранени посредниците по договорите с "Газпром".
При завръщането си в София премиерът направи и следното енигматично допълнение: "Вчера поставих въпроса пред премиера и президента на Руската федерация, че България още по-настоятелно поставя въпроса за пряко договаряне с "Газпром", за преосмисляне на този договор. Защото тази криза поставя на дневен ред целия газов пакет на отношенията. И от страна на министър-председателя на Руската федерация намерих позитивна реакция по това. Не съм сигурен, че това ще бъде реакцията на "Газпром".
Дали това значи, че правителството е узряло за някакъв закъснял опит за еманципация? Или искаме твърде много от хора, за които да бъдат "троянски кон на Русия в ЕС" беше въпрос на чест?
