Повечето СО2, абсорбиран от фитопланктона, пак се отделя в атмосферата

О бластите в океаните, богати на желязо, съдържат много фитопланктон и поглъщат повече въглероден диоксид, но голямата част от него не се събира в морските дълбочини, а се отделя в атмосферата. Това сочи научно изследване, публикувано в списание "Нейчър".

Изводите са направени от наблюденията на международен екип учени през 2004-2005 г. край субантарктическия архипелаг Крозе, разположен между Мадагаскар и бреговете на Антарктида.

Чрез фотосинтеза огромно количество фитопланктон около островите (на площ колкото Белгия) абсорбира също така огромно количество въглероден диоксид (CO2).

Според експертите въпреки това голяма част от него се отделя в атмосферата, а само около 10% е трайно задържана и потъва към дъното, т.е. извън зоната, изложена на светлина.

От тези 10% около половината слизат на дълбочина над 200 м в океана, а само 1% се фиксира към седиментите, които покриват морското дъно.

В понеделник Германия даде зелена светлина на спорен научен експеримент за борба с климатичното затопляне. Той се състои в разпръскването на 6 т желязо под формата на наночастици на обща площ от 300 кв. км в океана, за да се стимулира растежа на фитопланктона.

Тази мярка, приета след оживен междуведомствен дебат, противоречи на мораториум върху изкуствената фертилизация на океаните, който бе наложен на Конференцията на ООН за биоразнообразието през май в Бон.

48 учени от Института за полярни изследвания "Алфред Вегенер" напуснаха на 7 януари Кейптаун с кораба "Полярна звезда" и ще завършат мисията си на 17 март в Пунта Аренас, Чили.

Фитопланктонът, чийто растеж трябва да бъде стимулиран чрез експеримента, представлява микроводорасли, които играят ключова роля за нивото на CO2, тъй като го абсорбират от водата и атмосферата около себе си. След краткия си живот останките на тези водорасли се утаяват на океанското дъно, обясняват експертите.

Експерименттът LOHAFEX трябва да спомогне за по-доброто разбиране на ролята на океаните във световния цикъл на въглерода и да се оцени потенциалният ефект на тези водорасли върху съдържанието на CO2 в атмосферата.

Желязото, което се разпръсва над океана, е под формата на наночастици, като ефекта му върху морската екосистема за момента е непредвидим. Някои учени дори се опасяват от възможна химична реакция с резултат парников ефект, по-вреден дори от CO2.

През април 2007 г. в списание "Нейчър" излязоха изводите от широкомащабна програма, при която във водата на океана край островите Кергелен е разпръсквано желязо.

Оказало се, че да се хвърля желязо в океана е 10 до 100 пъти по-малко ефикасно, отколкото естествения процес, тъй като 90% от него се губи във водата и ефектът е малотраен.