Опожарена, обезчестена, окървавена, опустошена. Такава е Гората. Или Планината. А може би Земята.
Ябълката на Раздора обсеби човешките души. Изкорени доброто от тях. Започна унищожението и унижението на Природата.
Двете сестри-магьосници, Флора и Фауна се превърнаха в старици. Всяко стъпкано цвете посребряваше косите им. Всяко отсечено дърво помрачаваше очите им. Всяко убито животно попарваше душите им. С последни сили сестрите стигнаха до Дървото на Познанието. Молбата им бе една : да се съберат всички растения и животни под свещеното дърво. За да спасят поне него - Биоразнообразието.
Първи пристигнаха Цветята на малката Ида. Вървяха бавно към Дървото на Познанието. Въздишаха. Сълзи от златист цветен прашец падаха от очите им-тичинки. Приличаха на войска, претърпяла поражение в битката с човешкото отражение...
Отдавна не ходеха на бал в Кралския дворец. Стояха в шкафчето на Ида. Не заради икономическата криза в двореца не им се влиза. А заради „кръстосваНЕто" (извинявайте, цветя, че споменах това!). Наглите хора чакаха цветята да подадат глави, тоест, чашки от шкафа, за да ги сграбчат и да вземат проби от листата им. Целта на хората бе да кръстосат едно с друго двойките цветя: рози и карамфили, макове и божури, сини звънчета и бели кокичета, теменужки и невенчета, маргаритки и момини сълзи. Раждаха се малки цветченца, по-дивни и красиви от родителите си. Огорчена и отчаяна, най-прекрасната от розите на малката Ида се оплака на Дървото на познанието:
- Преди хората вярваха в думите на Александър Стодарт : „Цветята са ангели, паднали (посадени) в земята". Сега учените ни кръстосват и ядосват!
Дървото на Познанието отговори смирено:
- Да, преди не бе същото. Хората чувстваха, че „Градината е любовна песен, дует между човешкото същество и Майката природа (Джон Кокс). А сега?
- Всичко е променено, провалено, пропиляно... - отговори друга роза.
„Има рози червени. Те напомнят цвета на жива рана и всяко тяхно цветолистче прилича на кърваво петно" (Елин Пелин). Тази роза бе такава. За нея жертва живота си славеят от приказката на Оскар Уайлд. „Смъртта е голяма цена за една червена роза."- би си помислил всеки. Но то, малкото птиче, впечатли растенията и животните с думите си : "Какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?"
- Не, не е вярно! Сърцето дори на една птичка струва повече от човешкото - бе възмутена трета роза. - Аз съм „само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди". Когато последвах моя Малък принц в неговото пътуване, когато стигнах до Земята, тогава, тогава... - захлипа тя и зарони алени сълзи.- Хората поискаха да ме превърнат в ГМО. Да направят ГМО от мен и Малкия принц. Така красотата и мъдростта щели да бъдат заедно завинаги. Глупости!
Хората забравиха да обичат цветята. Забравиха, че „градината първо трябва да се създаде в душата, иначе никъде другаде няма да порасне" (английска поговорка).
- По-рано цветята бяха „слънцето и храната на душата" (Лутър Бърбанк). Вече осъзнавам, че прав бе писателят Франсис Бейкън : „Човешката природа може да се превърне както в лечебно растение, така и в плевел." - тези думи на една малка зелена топка трогнаха всички. - Аз съм Граховото зърно. Но станах ГМО от грахче и топка. Изхвърлиха ме от дворецааа! -- зарида то.
- Успокой се! - прошепна Грозното патенце и прегърна грахчето-топка. - И мен ме изпъдиха от моя двор. Но аз заживях при една баба, която имаше кокошка и котарак. Веднъж дойде един господин и рече на старата жена: „ Мила, знаете ли, Виктор Юго е казал : „Бог е създал котката, за да има човек тигър, когото да погали". Аз искам да съм силен като тигър. Аз искам да се кръстосам с вашия котарак." Старицата погледна господина, пребледня, и... припадна."
Цветята и животните се засмяха. Поразвеселиха се малко от разказа на Грозното патенце.
- Е, какво, не сте ли съгласни с писателя Марк Твен, че „ако човек можеше да бъде кръстосан с котка, това щеше да подобри човека, но да развали котката."
Всички избухнаха в смях.
Изведнъж смехът спря. Малката русалка изскочи от близкия залив. Падна на тревата пред Дървото на познанието. Цялата, покрита с нещо черно и мазно. С нея бяха доплували и Дивите лебеди. Също изцапани в черно, изтощени...
- Нефт се разля в Мексиканския залив. На някои пеликани започна да им окапва перушината. Останаха без криле.
- А сега накъде, Господи? - изкънтя гласът на Дървото. Корените му започнаха да треперят, клоните да се тресат.
Ярка светлина овби Земята.
На другия ден всички растения, от най-малката тревичка до секвоята, всички животни, от зоопланктона до кита, всички бяха живи. И здрави. Изчезналите се появиха, мъртвите се съживиха. За един нов живот. Флора и Фауна бяха отново млади. И щастливи. Ирландска поговорка казва : „Природата, времето и търпението са тримата най-велики лекари."
И все пак един вид изчезна от Земята. Човешкият.
