Винаги ми е приличала на Алиса - не защото е една такава малка, а защото е една такава необикновена - представям си как, ако вземе да хлътне в Заешката дупка и полети с главата надолу към непознати светове, точно като Алиса няма да се смути-изплаши от очевидното, а ще изпадне в самонаблюдение и анализ на попътно видяното, издържан в характерния й енигматичен слог: не щеш ли... собствено... едва ли не... май да... но това е супер... отвъд който само тя си знае какво точно има предвид.
Всъщност всеки ден като една същинска Алиса тя излиза от чудесния си, но твърде "истински" дом, за да хлътне в поредната магична дупка - кога по-дълбока, кога не толкова, и да прекара часове в сгъстения, метафоричен и откачен свят на нейната Страна на чудесата - Черната дупка на театъра. Независимо колко дълбоки са световните проблеми отвън, тук, в полутъмното на приземните ателиета или в мрака на кулисите единствените важни дълбочини, са тези на сцената или на... деколтето на Херцогинята.
За тези важни неща и за още пъти по толкова е отговорна Елена пред режисьора и актьорите, като преди това е дирижирала симфонията на железарите, шивачите, дърводелците, сценичните работници, шофьорите... Онова, което я отличава от останалите й колеги, за които по принцип важи същото, е абсолютната чистота и невинност на отношенията й с професията, без капка от обичайния, даже често здравословен цинизъм в този мъжки занаят.
Сред многото й странности са още ужасно нарисуваните скици, които виновно показва на режисьора, и той, къде от възпитание, къде защото й вярва, не се и опитва да разбере какво точно има нарисувано там. Други странности, изпъкващи в горепосоченото общество, са прекалено доброто й възпитание, перфектното владеене на френски и умението да работи както с игла, така и с оксижен.
Самата тя описва биографията си по следния лаконичен начин: "В гимназията се научих да рисувам, в академията - на купони и приятели, а като завърших, се научих на театър..."
Можем да добавим още само, че е специализирала в Нанси при А. Витез, Я. Кокос и П. Тротие и в "Комедия дел арте" в Барселона при Карло Босо; стипендиант е на прочутите парижки ателиета Cite des Art. Участва в реализацията на над 600 продукции за драматичен театър, кино, телевизия, опера и балет, сред които знакови заглавия като "Крал Джон" (реж. Николай Поляков, Младежки театър), "Суматоха" на Младен Киселов в Перник, "Декамерон" и "Хъшове" на Александър Морфов в Народния театър. Работила е във Франция, Белгия, Македония, а напоследък и в Литва. Има две награди "Аскеер" за костюмография - 1992 г. и 2001 г.
- Как би описала миризмата в театъра? Как би я обяснила на човек, който представа си няма какво е да хлътнеш от светлото на улицата в полумрака на празния салон с дежурно осветление?
- Питат ме "какво работиш". Като кажа сценограф съм, отсреща често чувам едно: ъ-х-ъъ?! И аз веднага: не бе, пещернячка съм!... Ами така е - цял ден си само на черно, не те вижда много слънце, а вечерта - представление, пак на изкуствено осветление...
- Но пък в тази черна кутия се случват чудеса...
- Само чудеса!
- Каквато си малка, пък вечно заобиколена от някакви гигантски конструкции, ми приличаш точно на Алиса в страната на чудесата, когато изпи сиропа за смаляване...
- Уви, нямам баничка за порастване, ще си остана 149 см сред моите гиганти, но добре че като всички малки хора за компенсация Господ ме е изпълнил с енергия за трима...
- Какво правиш в театрите, където няма толкова машинария, която да раздвижиш, както е в Народния например?
- А, и там правя едни фартове, строя едни конструкции. Има театърмайстори, които като ме видят, и се хващат за главата: пак ли ти? Моят "биограф" Здравко, главен театърмайстор на Народния театър, дели "периодите ми" на железен, хартиен и пр. Така е - влюбвам се в един материал и искам да го използвам максимално. Но това не ми стига - обичам нещата да се придвижват в пространството.
- Пак той разказва, че не познава друг художник в театъра, който създава цели технологии; например пластични терени, изобретени от теб, влизат в употреба в сценографията на други представления.
- Ами... Може би... Какво пък... Супер!
- А какво ще кажеш за театъра като средище на луди хора? Навън "нормалните хора" се вълнуват от политика, икономика, изхранване на човечеството, научни открития, а тук вътре едни хора (за без пари почти!) се раздират "на страсти и парцали", защото "не им е станал образът" или...
- ...Или е паднал покривът на макета... Така е. Това е болест. Ние всички тук сме по някакъв начин болни и това ни харесва. Има особена прелест в този цикъл: събират се едни хора за един период от време, заедно от сутрин до вечер, свързани с една обща тайна. Искат, не искат, трябва да се харесат. Най-обичам, когато го преодолеят бързо и след това всичко става топло и красиво. Накрая идва премиерата, напиваме се и - довиждане! - всеки тръгва по своите си пътища. Един ден, ако даде Господ, се срещат пак и хайде отначало! От всичко в театъра най-много харесвам общуването.
- Сигурно е особено усещането в тази странна група ти да си господарят на кулите от картон...
- От всички художници сценографът ми е най-любимият на света! Наричам го художник на вятъра. Ето вижте мен - толкова години работа, а като се обърна - зад мен няма нищо! Колегите ми имат картини, скулптури... А аз какво: небета от парцали, къщи от стиродур, ефимерни структури, които се разпадат със смъртта на спектакъла. Това много ми харесва, защото изглежда несериозно, а всъщност е... вълнуващо. Сценографът материализира утопии; той е архитектът на изображението, който се стреми да осъществи неосъществимото в реалния свят. Намирам мястото си в театъра, като създавам нежни, чупливи системи, чиято крехкост обаче не означава лекота...
- Напротив, всичко на сцената е някак тежко.
- Да, тежат декорите, тежат телата на артистите... Но ако вътре в спектакъла всичката тежест не се изпари и не остане само вибрацията й, излъчването, въздействието му ще изчезне. Декорът е само рибарска мрежа, която улавя, затваря смисъла в пространството, спира въздуха и го превръща в желаната атмосфера.
- Това е резултатът, а кухнята? Целият конвейер от човешки дейности зад всичко това, чиято единствена цел е да остане незабележима от зрителя?
- Тези, незабележимите хора, ме научиха на театър. Първите ми истински учители на занаята бяха фамилия арменци - шивачка и железар в Ямболския театър, където попаднах по разпределение. Бяха ги буквално бутнали в театъра от живота навън, дотогава тя цял живот беше шила сутиени, онези с многото тегели, като островърхи шапки; а той - часовникар. Бяха хора със замах. Как само хвърляше тя плата върху артистката, сканираше нещо с поглед и казваше: айде, готова си! Няма мерки, рисуване. Вълшебница, която правеше фантастични дрехи.
- А часовникарят-железар?
- Беше бог. Сигурно заради него първата ми сценография беше гигантски часовник... Тези хора бяха щастливи, че проявявам интерес към майсторството им, много искаха да ме научат, продадоха ми занаята. От тях научих, че не може художникът да отиде при всеки един в ателиетата и да им каже: направи ми това, направи ми онова. Трябва да умееш от всичко.
- Какво друго владееш освен заваряването и оксижена?
- А, с шиенето съм много напред! Като ме изхвърлят от театъра един ден, мога веднага да спретна една модна къщичка...
- "Ше Елени"!
- Да, например... Веднъж от една "акция" се бях сдобила с 50 парашута, нали съм Плюшкин. Това беше времето на 80-те, когато направихме прочутите сценографски изложби, които си бяха цели "инсталации" и с които гостувахме в Прага, в Берлин... Та, 24 квадрата плат само в един парашут. А петдесет? Къде да ги дяна? Бях останала без работа в театъра и си казах: давай! И започнах от тях да шия дрехи. Тогава нямаше кой знае какво и те се превърнаха в бум. Някакво жури ги одобри да ги продават като бутикови в ЦНСМ - журито ги изкупи на безценица. А аз какво да правя - облякох всичките си приятели в дрехи от парашут. След време, като представяхме изложбите в Берлин, гледам: на откриването цялата българска делегация се облякла официално - всичките с моите костюмчета от парашут, бяхме като униформени...
- Актьорите обичаш ли по същия начин като майсторите в ателиетата?
- Обичам и изключително ценя актьорите и техния труд; цялото това усилие и цялото това огромно психофизическо натоварване, съпътстващо професията. Независимо дали се разбирам с тях или не (защото вече има случаи да не ми е особено приятно). Но ги ценя високо и се старая винаги, с всичко, което мога, да им помагам. Никога не се налагам; а когато е трябвало да се наложа, съм тичала след всеки тегел при тях да им покажа, да ги подкокоросам, един вид, за идеята...
- Имаш ли си магии да си наложиш идеите и на режисьора?
- Една от големите ми магии е лошото ми рисуване. Отначало никой не разбира нищо от скиците ми, аз говоря малко повече и така ги обърквам. Проектите ми са по-скоро за мен самата; при реализацията - за ужас на режисьора - вече нищо не е като на скиците. Но това е театърът: той сменя цветове, кодове, трептения и в това аз намирам удоволствието от работата. Когато имаш скица, на която нищо не е докрай ясно, има повече възможности да се доизмисля, досънува, домечтае. Ако е закована, аз няма защо да ходя в театъра. А аз искам да ходя там всеки ден...
- Много държиш на работата си със студентите от НБУ, но изобщо не си типичният професор - мъкнеш ги със себе си по театрите, когато имаш постановка, и ги хвърляш в процеса.
- Какъв е смисълът от приказки, като могат да видят и да пипнат. Не само ги хвърлям, те работят наравно с мен, аз им плащам и така не се налага да работят като сервитьори, а да правят онова, което ще им е професия.
- Как им плащаш?
- От моите хонорари им плащам. Виж, в изкуството има едни поведенчески модели, които са много важна част от творчеството. Това е човечността, нагласата да поощриш някого, да му дадеш тласък. Освен това много държа да ги науча да мислят. Не може да разгърнеш едно списание и да кажеш: ето това ще го направим така! Ама как ще го направиш така, бе, миличък, ами то вече е направено! Изкуството винаги изисква родени от теб самия, изконно родени неща!
- Въображение как се преподава?
- Ами как... Аз не преподавам история на костюма в смисъл в коя епоха на кой кринолин какви волани и рюшчета са слагали. Това го има в книгите, то не те учи да мислиш. Когато четем един текст, аз най-напред им разказвам мястото. След това му измислям климата, географията, доктрините, религията; с какво се хранят - цивилизационният модел, и казвам: нарисувайте костюма!
- Сценографът е този, който трябва да отключи образа на спектакъла, който зрее в главата на режисьора, но понякога самият режисьор го носи и предлага. А какво се случва после - постепенно всеки от тях заживява с чувството, че първоначалната идея е негова...
- Не признавам театър на режисьора, на сценографа или на артиста. Докато играе, актьорът е режисьор на собствените си движения и вътрешните си състояния. Но той е и сценограф, защото дорисува в пространството картината, приготвена за него. А всичко заедно, което прави, е плод на общото въображение. Затова понасям трудно нарцисизма. Театърът е училище по анонимност. Разбира се, пишем кой кой е, но добре знаем, че цялото е направено от всички ни. Изработването на един спектакъл е сбор от общо преживяното физическо време на множеството, включващо разговори и погледи, усмивки и недоумения, съгласия и несъгласия... И накрая този продукт принадлежи единствено на публиката. Случва се това, че едно множество се изправя срещу друго множество. И няма по-голяма радост от искрата, която ще припламне между двете.
