Думата „екомания" много добре описва една нова тенденция в отношението ни към майката природа-- прекалена мания у прекалено много хора да се покажат еколози.
Днешно време да кажеш, че си пазаруваш само био продукти, че не ядеш месо, или че мразиш цивилизацията и всичко, което тя причинява на живата природа, не е да да отстояваш основните си житейски позиций. Това е просто да си „куул." Да си зелен гражданин е хипер модерно. „Грийн" е новата дума, която продава всичко, но разбира се на тези, които имат пари да си го закупят.
Най-простият пример, който се сещам са храните. Обръщали ли сте някога внимание как всички задравословни продукти, които ни се предлагат, са задължително на някаква по-висока и измислена цена от останалите стандартно нездравословни продукти: Удоволствието да изберем истински плодов фреш от „Фикс-Микс" пред варианта да се натъпчем с консерванти и да подкрепим някоя мега компания за натурални сокчета, замърсяваща света с въглеродни емисии, струва около 5 лева, или около 2-3 пъти повече, отколкото щяхме да дадем ако си бяхме останали обикновени природни непокисти.
Удоволствието да хапнем супа в „Супникът", вместо да ударим един дюнер в „Кингс," ни струва около 3-4 лева, което пак се завърта около 2 пъти по-скъпото. Изобщо центърът на София е пълен с подобни веджи удоволствия, само трябва да можеш да си го позволиш. Аз немога, но и да можех, пак щях да продължа да се питам „Абе, мен, колко струва един портокал или полвин килограм коприва?"
Факт е обаче, че тези заведения не само прокопсват, но даже си имат един доста приличен набор от клиенти. Нищо, че е криза. Но това всъщност е много позитивно и крайно впечатляващо някои си мислят. Аз бих казала, че е добро до там, че трупа някакви точки в графа природа, конкорираща се с графа човечество. Обаче също, бих казала тук, че е крайно недостатъчно, тъй като е напълно повърхностно и ужасно позиорско.
Истината е, че 80 процента от същите тези хора никога не се сещат да загасят осветлението което не използват в момента в домовете си, или да изключат от контакта електрическите си уреди; не се замислят дали да не се изкупят една идея по бързо за да спестят малко вода; дори не си събират разделно боклука. Тези хора се сещат за своя „грийн" лайфстайл само като го видят по телевизора или в супермаркета. Само дето по-голямата част от „грийн"-а по етажерките и на банерите е същия въздух под налягане като позиорската загриженост на обикновенхия консуматор. Но позата на компанийте е два пъти по коварна, защото не се състои в невинно и самовлюбено самозалъгване а в умишлена лъжа към целия свят.
Абсурдно е фрази като „Пазарувайте от нас, защото ви даваме рециклиращи се торбички, които да поставите закупените продукти!" да са символ на екологична отговорност. В смисъл, найлоновата торбичка е най-малкият проблем на една корпорация, която замърсява годишно света с тонове въглеродни емисии. В случая на бизнесите в такъв мащаб единственото реално поемане на екологична отговорност би се състояло в изплащането на тези въглеродни емиции. Естествено, това за България все още звучи една доста амбициозна кауза, но все пак е един нужен реалити чек.
Разбирам, че да ръководиш бизнес и да се бориш за устойчиво развитие са две за момента несъвместими неща, имайки предвид средното ниво на чувството за социална отговорност на нормалния консуматор, но нека не се залъгваме с елементарни и неравностойни за екологичния ни отпечатък фрази. „Не си взимай найлоново пликче" е фраза, която очаквам да чуя от някой купувач застанал зад мен на опашката в магазина. Това, което очаквам да чуя от една голяма компания, за да повярвам, че тя е наистина загрижена за еколната среда, е „Пазарувайте продуктите ни не повече от колкото наистина имате нужда от тях! Помислете за околната среда!"
В обобщение, за мен новонастъпилата „екомания" е една голяма поза, но същевременно едно добро начало. „Добро" начало най-вече защото е начало към нещо добро и защото все от някъде трябва да се почне. Както споменах и по-горе, тази нова мания има някакъв положителен ефект, но той не е достатъчен. Нужна е повече осъзнатост и повече чувство за отговорност, и то най-вече в отделния човек. Защото той стане ли наясно с това кое е наситна еко, ще може да го изисква и от производителя, и тогава производителя няма да има избор. „Мания" е лоша дума. Тя характеризира масов и съответно неосмислен стремеж към нещо. Когато манията премине, а продуктът и се превърне в нещо утвърдено, може би тогава ще има истински напредък в еко начинът ни на живот.
